Робин Кук - Допустим риск

— Каква история и какъв край! — възкликна той. — Властите все не искаха да повярват, докато не се убедиха, че зъбите на една от жертвите не съвпадат съвсем точно със следите по костите на загиналия скитник. Сигурно поне се чувстваш отмъстена. Отначало не искаха да повярват и на една-едничка твоя дума.

— Мен ако питаш, повярваха ми чак след като Едуард и Глория получиха поредния пристъп вече в интензивното отделение на болницата — възрази Ким. — Това, а не следите от зъби убеди властите, че казвам истината. Хората, присъствали на пристъпа, твърдят, че Едуард и Глория са го получили по време на сън и после не са помнели нищичко. Единствено това убеди всички, че не си измислям.

— А аз ти повярвах още от самото начало — каза Кинард и се извърна към нея.

— Така е — наведе очи тя. — Не мога да не съм ти признателна за това, както и за много други неща.

— Е, знаех, разбира се, че вземат лекарството, което още не е минало всички проби — напомни мъжът.

— Казах го още в началото и на окръжния прокурор — прекъсна го младата жена. — Не му направи особено впечатление.

Кинард отново погледна зловещите развалини.

— Сградата е толкова стара, че сигурно е изгоряла за нула време — предположи той.

— Аха, лумна като картонена къщичка — потвърди замислено Ким. — Беше ужасно.

Мъжът отново поклати глава, този път с благодарност към съдбата, че на Ким и се е разминало, макар и на косъм.

— Истинско чудо е, че си се отървала невредима.

— Когато избухна пожарът, вече почти не разсъждавах — каза Ким. — Но другото беше много по-ужасно, хиляди пъти по-ужасно, отколкото си представяш. Не знаеш какво е да видиш хора, близки хора, които познаваш и с които дружиш, да изпаднат в такова животинско състояние, да загубят всичко човешко… Едно разбрах след всичко преживяно: че вземаме ли лекарства, независимо какви са те, дали стероиди, с каквито се тъпчат спортистите, или психотропни лекарства, с които си вдъхваме спокойствие и самоувереност, ние сключваме същия договор, какъвто Фауст е сключил с Мефистофел.

— Медицината го знае от години — вметна Кинард. — Винаги, дори с антибиотиците, съществува риск. Понякога ме налягат угризения, че съм лекар…

Ким го изгледа изненадано.

— Вярно е, че лекуваме хората, спасяваме им живота — продължи Кинард с плам, какъвто Ким не бе очаквала. — Но най-често лекуваме симптомите, а не причината. Предписваме безброй лекарства, все повече и повече, много рядко — принципно нови и много често — само модифицирани и с променени наименования, а инак… Така че премахваме едни симптоми и причиняваме два пъти повече други. И когато те се проявят — оправдаваме се с прогреса, смятаме, че това са само неизбежните странични ефекти, в рамките на допустимия риск. Допустим… Но за чия сметка? И кой ни дава право да решаваме къде е границата на допустимото?.

Ким трепна:

— Странно… Преди катастрофата с „Ултра“ и Едуард повтаряше като навит, че всичко е в рамките на допустимото… Вярваше, че с това откритие ще промени хората, а и себе си, характера си. Може би последното го е подтиквало най-силно — желанието да моделира своя характер с помощта на хапчето… — Ким го погледна смутена. — Извинявай, не исках да се връщам на темата за Едуард. Но съдя дори и по себе си — плаши ме как хората постоянно забравят за „договора с Мефистофел“, когато посягат към лекарства, с чиято помощ, както си въобразяват, ще придобият мечтаните черти на характера и ще се преборят например със срамежливостта. А такива лекарства ще се появят в най-скоро време — нищо не може да спре разработването им. Ако някой се съмнява за какво ще бъдат използвани те, нека погледне пазара на антидепресанти — откак са се появили, се тъпчем с тях за щяло и нещяло…

— Тъкмо в това е проблемът. Най-лошото е, че създаваме култура, според която за всяка болка непременно има изнамерен лек. Или ще има. Ние вярваме в своята наука, експериментираме върху себе си и се гордеем с постигнатото. Добре, но забравяме, че нашата човешка гордост, самонадеяност, а нерядко и алчност, ни подвеждат да преминем границата на допустимия риск. Медицината стана индустрия, в която се въртят милиарди. Това е огромен залог. Заради него правим хората зависими от лекарствата, от химията, от самата вяра, че за всичко на тоя свят е измислено подходящото хапче, което ще реши всички проблеми… — Кинард въздъхна и погледна Ким в лицето. — Не позволяваме на пациентите си да излязат извън своята зависимост от нас, от кръговрата на постоянното лекуване-разболяване, за да не би случайно да ги загубим… като клиенти. Понякога наистина ме е срам, казвам ти — идело ми е да напусна. Ако още не съм го направил, то е само защото все още вярвам — иска ми се да вярвам! — че ползата от моите усилия все пак е повече от вредата…