Робин Кук - Допустим риск

Ким също се обърна и видя зловеща стена от пламъци, която напредваше с взривна сила. Поялникът беше подпалил пердетата и сега те горяха така, сякаш бяха просмукани с бензин.

Съгледали този пъплещ към тях пъкъл, съществата нададоха вой. В широко отворените им очи светеше безпаметен ужас. Едуард хукна пръв, следван по петите от останалите. Но в паниката си те се завтекоха не към изхода, а нагоре по централното стълбище.

— Не, не! — провикна се подире им Ким.

Напразно. Те не само не я разбираха, но и не я чуваха. Тътенът на стената от пламъци поглъщаше яростно всеки звук, също както черните дупки алчно всмукват материята.

Ким вдигна здравата си ръка в опит да се предпази от пърлещата горещина. Изправи се и закуцука към изхода. От пожара в помещението почти не бе останал кислород и тя едвам си поемаше дъх.

Зад нея екна взрив, който я запрати на пода. Ким простена от болката, пронизала я в ранената ръка. Досети се, че навярно е избухнал резервоарът на поялната лампа. Изправи се със сетни сили, проумяла, че трябва час по-скоро да се маха оттук, че ако не се измъкне веднага, адските пламъци ще я погълнат. И тя се запъти, олюлявайки се, към изхода, със сълзящи от дима очи и черно от саждите лице. Виеше и се свят, дробовете и изгаряха, в душата и се бореха смъртна умора, пагубно желание да подвие колене, да спре поне за миг и да си почива, почива… и смалената до връхче на топлийка воля за живот, която я пробождаше някъде там, вляво, и това и даваше сила да тътри отеклите си крака…

Почти в безсъзнание изпълзя навън. Не помнеше кога се е озовала под поривистия вятър и поройния дъжд. Завлече се в края на посипаната с чакъл площадка пред замъка, стиснала зъби, за да не усеща болката в ръката и, коляното си. Обърна се и затулила лице със здравата си ръка, за да не я пърлят талазите непоносима горещина, погледна към замъка. Старата постройка гореше буйно като наръч сухи съчки. Пламъците вече облизваха настървено капандурите на тавана, а в зловещо грейналите прозорци танцуваше и бучеше див огнен пир.

Блесна светкавица и за миг озари всичко наоколо в оранжево-синьо. За Ким гледката отпред бе самото въплъщение на ада. Отвратена и покрусена, тя изтощено поклати глава. С отприщените стихии на лудостта и разрушението, дяволът наистина се беше завърнал в Салем!

— Скъпа, къде предпочиташ да отидем по-напред? — Кинард се извърна леко към Ким, докато излизаха с колата през портата на имението на Стюартови.

— И аз не знам — колебливо отвърна тя.

Беше се отпуснала на седалката до него и крепеше гипсираната си лява ръка.

— Нямаш много време за размисъл — подкани я мъжът. — След няколко минути ще бъдем на разклона.

Да, така беше — Ким вече виждаше зад голите дървета моравата. Изви очи и погледна Кинард. Бледото есенно слънце падаше полегато през клоните и се отразяваше върху лицето и черните му очи. Изглеждаше спокоен, уверен. Този млад мъж бе човекът, който я подкрепяше търпеливо и ласкаво седмици наред и тя му беше признателна, че се е съгласил и да я придружи по време на това пътуване. От онази съдбовна нощ беше минал цял месец и сега за пръв път Ким се престрашаваше да се върне тук.

— Е? — попита пак Кинард и намали скоростта.

— Хайде да отидем до замъка — отвърна Ким. — По точно, до онова, което е останало от него.

Завиха. Пред тях се възправиха овъглените развалини. От сградата бяха останали само иззиданите от камък стени и комини. Кинард спря пред мостчето, водещо към почернялата празна рамка на входната врата.

— По-лошо е, отколкото очаквах — поклати глава той, взрян в гледката, разкрила се през предното стъкло на автомобила. Хвърли кос поглед към Ким. Видя, че е просълзена и разстроена. — Не се налага да гледаш всичко това.

— Искам! — отсече младата жена. — Рано или късно трябва да го сторя.

Отвори вратата и слезе от колата. Кинард я последва. Отидоха заедно при развалините. Не се опитаха да влязат вътре. Всичко между стените се бе превърнало в пепел, ако не се броят няколкото овъглени греди, които не бяха успели да изгорят докрай.

— Всичко пламна толкова бързо и изгоря за броени минути, направо е невероятно, че някой е оцелял…

— Двама от общо шестима не е голям рекорд — вметна Кинард. — Пък и двамата оцелели още не са прескочили трапа.

— Трагедия в трагедията — мрачно произнесе Ким. — Както при клетата Елизабет с уродчето, което е пометнала.

Качиха се на баира, откъдето се откриваше гледка към пожарището. Кинард въздъхна.