Робин Кук - Допустим риск

Ким се завъртя на пета и отново погледна към портрета на Елизабет над камината — сети се за уродливия зародиш, плаващ из течността в стъкленицата. Потрепери. Нищо чудно, че по времето на Елизабет хората са вярвали във вещерство и магии — тогава не са разполагали с други обяснения за подобни ужасяващи явления. Младата жена направи още една крачка към картината и се взря в чертите на Елизабет. Решителността и самочувствието и личаха в извивката на брадичката, в очертанията на устните, в открития поглед. Дали Елизабет бе притежавала тези качества по рождение, или ги бе изградила в течение на годините… Дали и тя щеше да успее да съхрани новопридобитото си самочувствие, което дължеше на жената върху портрета? Знаеше, че днес следобед, с отиването си в лабораторията, е направила първата стъпка. Само преди няколко дни не би намерила сили да го стори.

Свечеряваше се и настъпващата нощ събуждаше у Ким неподозирана решителност — искаше и се да промени с един замах всичко; а защо не и професията си? Беше наследила доста голямо състояние и нямаше как да се оправдава с липсата на пари. Тръпки я побиваха при мисълта да промени начина си на живот, камо ли пък да се заеме с някаква творческа дейност. Същевременно възможността я изкушаваше все по-силно.

Докато се опитваше да подреди архива на рода, трупан в продължение на цели три века, бе осъзнала, че в семейството и не е имало нито един художник, музикант, или писател. Уж бяха разполагали с несметно богатство, а не бяха събрали колекция от произведения на изкуството, не бяха правили дарения на филхармонии или библиотеки… Какво бяха оставили след себе си, освен този замък, паметник на предприемаческия дух?

Изтощена от съмнения, Ким за миг се изкуши да се върне в лабораторията, но бързо се отказа. Ако Едуард искаше да разговарят, отдавна щеше да се е върнал в къщата. Затова му драсна бележка и я сложи на огледалото в банята. Беше лаконична: „Ще стана в пет, можем да поговорим тогава.“

След петнайсетина минути вече спеше — сън, който не носи отмора, но, в който покълват крехките пориви за ново начало.

В миг Ким бе изтръгната от дълбините на съня — беше ударил страховит гръм. Къщата още се тресеше от мощния тътен, когато Ким осъзна, че е седнала в леглото.

Задуха силен вятър и плисна като из ведро — бурята най-после се беше развихрила. По аспидния покрив затрополиха едри като град капки. Дъждът заблъска по мрежата на отворения западен прозорец.

Ким скочи от леглото и хукна да го затвори. Усещаше как вятърът напира и вкарва водата вътре в стаята. Не бе успяла да затвори, когато една от мълниите падна върху гръмоотвода на куличката в замъка и озари цялото имение с остра синкава светлина.

За миг на моравата между къщата и замъка стана светло като ден и Ким видя нещо, от което я побиха тръпки: по тревата тичаше полугола жена, която приличаше на призрак. Макар да не беше съвсем сигурна, стори и се, че това е Елинор.

Свъси се — светкавицата беше последвана от оглушителен гръм. Въпреки че ушите и пищяха, тя пак се напрегна и се взря в мрака. Но дъждът беше толкова проливен, че не се виждаше нищо. Ким почака пак да блесне светкавица, после се отказа.

Дръпна се навътре и хукна през коридора към стаята на Едуард. Беше сигурна, че не халюцинира — навън наистина имаше някой. Но кой и защо би стоял навън, когато вилнееше такава буря, особено когато наоколо върлуваше и див звяр?

Господи, трябваше на всяка цена да каже на Едуард! Изненадана, видя, че вратата му е затворена — досега той винаги я държеше отворена. Младата жена почука веднъж, после, когато не и отговориха, втори път, вече по-силно. Надзърна през ключалката в старата брава. Допотопният ключ беше вътре, но не бе завъртян. Ким влезе.

Дочу тежкото дишане на Едуард. Повика го няколко пъти все по-силно, той обаче не се помръдна.

Поредната мълния обля стаята със светлина. Ким зърна за миг Едуард, прострян върху кревата с разперени ръце и изпружени крака. Беше по бельо. Дори не бе изул единия крачол на панталона, който висеше от леглото.

Младата жена се смръщи в очакване на гръмотевицата, която удари след броени секунди. Бурята сякаш се бе пренесла над имението. Ким запали лампата в антрето и светлината се плисна и в стаята на Едуард. Втурна се към леглото му и отново се опита да го събуди с вик. Когато и този път не се получи, го разтърси лекичко. Той не само че не се събуди, не се промени дори дишането му. Ким го разтресе още по-силно — вече се тревожеше. Едуард сякаш беше в кома.