Робин Кук - Допустим риск

Ким погледна часовника и примига. Не можеше да повярва на очите си. Наближаваше десет часът. Не се беше успивала така от колежа.

Седна на края на леглото и внезапно се сети какъв страх е брала в бараката. Наистина се бе уплашила до смърт. След случката беше толкова превъзбудена, че пак не бе успяла да заспи. Беше се мятала в леглото близо два часа и накрая се бе видяла принудена да вземе още едно хапче ксанакс. Най-сетне се бе поуспокоила, после обаче пак я втресе — беше си спомнила за писмото на Томас Гудман, в което той разказваше как безспорно под въздействието на отровната гъбична плесен Елизабет е избягала именно в тази барака, служила навремето за обор. Какво страховито съвпадение!

Ким си взе душ, облече се и закуси с надеждата, че ще се поокопити и ще посрещне по-бодра деня. Но явно не и беше писано. След двойната доза приспивателно се чувстваше като парцал. Мъчеше я и тревога. Неприятната случка от предната нощ, съчетана с притесненията и, не можеше да бъде заличена само с лекарства. Ким имаше нужда от нещо повече и надали щеше да се отърси от това състояние просто като подрежда старите документи в замъка. Искаше и се да пообщува с хора, градът с неговите удобства и оживление и липсваше.

Тя отиде при телефона и звънна на няколко свои приятелки в Бостън. Но удари на камък: в отговор чуваше все телефонни секретари. Остави си телефона, но не се надяваше някой да я потърси до вечерта. Приятелките и не се свъртаха много-много вкъщи, а в неделя през есента човек можеше да отиде в Бостън на доста места.

Ким обаче искаше на всяка цена да се махне от имението, затова звънна и на Кинард. Почти се надяваше да го няма вкъщи — нямаше представа какво точно ще му каже. Той обаче вдигна още след второто позвъняване.

Ким беше нервна. Опита се да го прикрие, но не се получи.

— Всичко наред ли е? — попита след обичайните любезности Кинард. — Звучиш ми някак странно.

Ким се помъчи да измисли нещо, но така и не се сети какво. Беше объркана и притеснена и ни в клин, ни в ръкав даде воля на чувствата си.

— Това, че не отговаряш, вече е показателно — рече накрая Кинард. — Мога ли да ти помогна с нещо? Какво се е случило?

Ким си пое дълбоко въздух, за да се овладее.

— Можеш да ми помогнеш — каза му. — Трябва да се махна от Салем. Звъннах на няколко приятелки, но ги няма вкъщи. Мислех да дойда в Бостън и да пренощувам там, понеже утре сутринта съм на работа.

— Защо не спиш при мен? — предложи Кинард. — Ще махна от стаята за гости велоергометъра и осемдесетте хиляди медицински списания и ще ти я предоставя. Освен това днес не съм дежурен. Можем да се позабавляваме.

— Наистина ли нямаш нищо против?

— Ще се държа скромно и прилично, ако това те притеснява — обеща Кинард и се засмя.

Ким се запита дали всъщност не се притеснява, че тя може да се държи неприлично.

— Хайде, стига си умувала — подкани я Кинард. — Доколкото усещам, ще ти дойде добре да се махнеш поне за едно денонощие от тази твоя дива провинция.

— Добре тогава — каза Ким, внезапно обзета от решимост.

— Така те искам! — възкликна Кинард. — В колко часа ще бъдеш тук?

— След около час, става ли? — отвърна Ким.

— Да, разбира се. Хайде, чакам те.

Ким затвори телефона. Не беше сигурна какво точно върши, но чувстваше, че постъпва правилно. Стана, качи се на втория етаж и си приготви багаж, като не пропусна да вземе и бялата престилка за болницата. Сложи в кухнята повечко храна за котката, смени и и пясъка при задната врата.

Пренесе си нещата в колата и се отби в лабораторията. Тъкмо да влезе, и поспря, за да помисли дали да уточнява, че ще спи у Кинард. Реши да не го споменава, освен ако Едуард не я попита.

Настроението в лабораторията бе още по-мрачно и от предния път, когато Ким беше идвала тук. Всички бяха погълнати от работата и почти не и обърнаха внимание.

Ким нямаше нищо против. Дори предпочиташе да е така. Само това оставаше да и четат дълги-предълги лекции за неразбираеми изследвания. Намери Едуард при принтера. Компютърът му работеше с пълна пара и бълваше данните. Едуард и се усмихна, но някак между другото. След миг отново насочи вниманието си към разпечатката.

— Днес отивам в Бостън — каза весело Ким.

— Чудесно — отвърна той.

— Ще остана да спя там — допълни младата жена. — Ако искаш, ще ти оставя и телефонен номер.

— Не е нужно — рече ученият. — Ако има нещо, звънни ми. Както винаги, няма да мърдам оттук.

Ким се сбогува и се запъти към вратата. Едуард я повика. Тя спря.