Робин Кук - Допустим риск

— Изрази се много образно — отбеляза Едуард. — Спри лекарството, щом искаш. Това се разбира от само себе си. Тук нищо не става насила. Знаете го всички. Всеки сам ще реши дали и занапред да взема лекарството. Предлагам следното: за още по-сигурно ще намалим наполовина дозата на Елинор и ще я използваме за горна граница, а останалите дози ще намаляваме постепенно с една стотна от милиграма.

— Разумно и безопасно е — съгласи се Дейвид.

— И аз мисля така — подкрепи ги и Курт.

— Аз също — присъедини се към тях Франсоа.

— Добре тогава — продължи Едуард. — Повече от сигурен съм, че ако предположенията ни са верни, проблемът е свързан с дозите и вероятно има равнище, при което появата на този проблем се вмества в рамките на допустимия риск.

— Въпреки това аз няма да вземам лекарството — беше категорична Глория.

— Разбира се — не възрази Едуард.

— Нали няма да ми се сърдите? — разтревожено попита жената.

— То се знае, че няма да ти се сърдим — успокои я той.

— Тъкмо ще ви контролирам. И нощем ще държа другите под око — добави Глория.

— Чудесна идея — съгласи се Едуард.

— Хрумна ми нещо — намеси се Франсоа. — Дали всички да не вземаме радиоактивно белязано лекарство — така ще следя къде в мозъка лекарството се отлага и концентрира. Твърде възможно е оптималната доза „Ултра“ да е тъкмо дозата, която просто поддържа определено равнище на лекарството, без количеството му да се увеличава непрекъснато.

— Подкрепям те — кимна Курт.

— И още нещо — допълни Едуард. — Всички вие сте професионалисти и съм сигурен, че не е нужно да ви напомням, но все пак не споделяйте за това заседание с никого, включително със семействата си.

— Естествено, че няма да споделяме — възкликна Дейвид. — Само това оставаше, да изложим на опасност бъдещето на „Ултра“! Дори и от време на време да се натъкваме на трудности и спънки, това пак си остава лекарството на столетието.

Ким смяташе да прекара още малко време в замъка, но когато се върна в къщата, видя, че вече е станало обяд. Докато се хранеше, иззвъня телефонът. За нейна изненада се обаждаше Катрин Стърбърг, библиотекарката от Харвардския университет, която се занимаваше с изучаването на Инкрийс Мадър.

— Може би имам добри новини за вас! — приповдигнато започна Катрин. — Току-що се натъкнах на препратка към труд на Рейчъл Бингам.

— Чудесно! — отвърна Ким. — Вече се бях отчаяла, не очаквах помощ от „Харвард“.

— Стараем се — засмя се другата жена.

— Как намерихте препратката? — полюбопитства Ким.

— Това е най-интересната част — отвърна библиотекарката. — Върнах се назад и прочетох още веднъж писмото на Инкрийс Мадър, което разрешихте да преснимаме. В него се говори за юридическия факултет, затова влязох в базата данни на факултета и името изскочи. Така и не проумявам защо го няма в общия каталог. Но добрата новина е, че както личи, трудът е оцелял от пожара през 1764 година.

— Останах с впечатлението, че всичко е било изпепелено — каза Ким.

— Почти всичко — поправи я Катрин. — За наш късмет някъде към двеста от общо петте хиляди тома в библиотеката са били спасени, понеже са били дадени на читатели. Излиза, че някой явно е четял книгата, която търсите. При всички положения от препратката, която открих, се разбира, че през 1818-а, една година след основаването на юридическия факултет, тя е била преместена там от общата библиотека на Харвардския университет.

— А самата книга намерихте ли? — попита развълнувана младата жена.

— Не, не ми остана време — отвърна библиотекарката. — Пък и си казах, че е по-добре вие да я вземете от тук. Препоръчвам ви да звъннете по телефона на Хелън Арнолд, архиварката в библиотеката на юридическия факултет. В понеделник, още щом дойда на работа, ще я потърся, за да я предупредя, че или ще минете, или ще и се обадите.

— Ще мина оттам още в понеделник, веднага след работа — каза нетърпеливо Ким. — Свършвам в три часа.

— Ще предупредя Хелън — обеща повторно Катрин.

Ким горещо и благодари и затвори.

Беше на върха на щастието. Изобщо не се надяваше книгата да е оцеляла при пожара в „Харвард“ и бе неописуемо доволна, че в понеделник следобед най-после ще разбере какво точно представлява доказателството, използвано срещу Елизабет. После се запита откъде ли Катрин е толкова сигурна, че става въпрос именно за книга. Дали го е пишело в препратката?

Добрата новина подтикна Ким да се нахвърли се с подновен ентусиазъм върху камарата документи в замъка. Разбира се, накрая умората все пак си каза думата и Ким се замисли колко ли още ще и отнеме, за да подреди материалите. Преброи сандъците и кашоните, които и оставаше да прегледа, прибави към тях още толкова — според приблизителните и изчисления количеството кантонерки и шкафове, които трябваше да подреди и във винарската изба, — и видя, че ще и е нужна още цяла седмица, при положение, че работи по осем часа на ден.