Робин Кук - Допустим риск

— Да-а да! Добре съм! — сопна се той, но веднага побърза да се усмихне. — Затънали сме до гуша. Натъкнахме се на спънки, но сме на път да ги преодолеем.

Ким отстъпи още няколко крачки назад.

— Добре, ако размислиш до час, час и нещо, пак мога да отскоча до града — рече тя. — Ще бъда в къщата. Само ми звънни.

— Наистина нямаме и миг за губене — повтори Едуард. — Ти вечеряй без мен. Благодаря ти все пак за поканата. Ще предам на всички, че мислиш за нас.

Докато Ким вървеше към изхода, никой не се сбогува с нея, никой дори не я погледна. Вече отвън тя въздъхна и поклати глава. Умът и не го побираше какви са тези хора, чието настроение се мени час по час, и как търпят сами себе си! Ким вече бе на път да заключи, че като характер няма нищо общо с учените и трудно намира общ език с тях.

След като вечеря, още бе съвсем светло и тя можеше да се върне в замъка и да поработи още, но нямаше сили да иде там. Отпусна се пред телевизора. Надяваше се безсмислените телевизионни сериали да я поразсеят и тя да забрави случката в лабораторията, но колкото повече си мислеше за отношенията с Едуард и с другите, толкова повече изпадаше в тревога.

Опита се да чете, ала все не можеше да се съсредоточи. Съжали, че още днес следобед не е успяла да отскочи до юридическия факултет на Харвардския университет и да провери за какво става дума. Ставаше все по-нервна. По едно време се сети за Кинард. С кого ли беше, какво ли правеше? Дали и той си мислеше за нея?

За да се поуспокои и да укроти тревожните си мисли, Ким отново бе взела хапче ксанакс, но въпреки това се събуди. В стаята беше тъмно като в рог, тя погледна часовника и видя, че е спала съвсем малко. Облегна се на възглавницата и се заслуша, опитвайки се да разбере какво я е изтръгнало толкова рязко от сън.

Точно в този миг чу откъм задната страна на къщата глухо тътнене, сякаш някой блъскаше новите, покрити с каучук боклукчийски кофи, в облицованата с дъски стена. Ким се вцепени — представи си как някоя грамадна черна мечка рови из двора на метри от нея.

Запали нощната лампа и скочи от леглото. Заметна се с халата и нахлузи пантофите. Чу отново блъскането и притича през малкия коридор до стаята на Едуард. Запали лампата колкото да види, че леглото му е празно. Реши, че сигурно още е в лабораторията, и се притесни как ще се прибере в тъмното, затова се върна в стаята си и набра номера на лабораторията. След десетото позвъняване се отказа.

Взе електрическото фенерче, което държеше в нощното шкафче, и тръгна надолу по стълбите — смяташе да светне с фенерчето през прозореца на кухнята, под който бяха сложени кофите за смет, и да стресне животното, което се навърташе там.

Но когато зави по стъпалата и вече можеше да види антрето, застина като попарена. Бе съгледала нещо, от което кръвта и се смрази. Входната врата зееше отворена.

В началото не можеше дори да помръдне. Беше скована от ужасната мисъл, че звярът — какъвто и да беше той, — е проникнал в къщата и сега я дебне от тъмното.

Нададе ухо, но единственото, което чу, бе хорът на жабите. През отворената врата подухваше хладен ветрец. Навън ръмеше.

Къщата тънеше в гробна тишина и това обнадежди Ким, че звярът все пак не е проникнал вътре. Младата жена заслиза предпазливо надолу. На всяко стъпало спираше и отново се ослушваше дали няма да чуе издайнически звук, по който да разбере, че животното е тук. Но в къщата продължаваше да е тихо.

Ким слезе при вратата и хвана дръжката. Погледна към тъмната трапезария, сетне и към хола и понечи да затвори вратата. Движеше се много предпазливо, за да не я нападнат. Почти беше затворила вратата, когато надзърна навън и застина.

Котката се беше разположила на около пет-шест метра от къщата, насред покритата с плочник пътека. Блажено не обръщаше внимание на дъждеца, лижеше предната си лапка и я търкаше о върха на главата си.

В началото Ким не повярва на очите си — беше и се сторило, че току-що я е видяла на леглото си. Но котката, изглежда, беше усетила, че входната врата е отворена, и се бе възползвала от случая, за да се шмугне навън.

Ким си пое няколко пъти дълбоко въздух с надеждата да се отърси от уплахата, замъглила мозъка и. Ужасена от онова, което може би я дебнеше в мрака, не смееше да повика котката, която и бездруго сигурно нямаше да и обърне внимание.

Видя, че няма избор, и излезе крадешком навън. Огледа се припряно и се втурна към котката, след което я грабна и се обърна, колкото да види как входната врата се захлопва под носа и.