Робин Кук - Допустим риск

Глория пребледня като платно.

— Божичко! — възкликна тя.

— А установили ли са как е починал? — попита Едуард.

— Още не — отвърна Ким. — Пратили са трупа в Бостън. Подозират, че мъжът е починал, преди да бъде нападнат от неизвестния звяр.

— Значи може би става дума за животно, което се храни с отпадъци и мърша?

— Да, но… все пак ми се стори, че не е зле да ви предупредя. Знам, прибирате се посред нощ. Разстоянието е малко, но дали, докато не се изяснят нещата, да не се придвижвате с колите?

— Това е разумно — кимна Едуард.

— И още нещо — престраши се да каже Ким. — В замъка се появи малък проблем — има доста нанесена кал пред входовете и на двете крила. Исках да ви помоля да пазите по-чисто.

— Извинявай — вдигна ръце Франсоа и някак странно изгледа колегите си. — Прибираме се по тъмно, излизаме пак по тъмно и в главите ни е само работата — не сме обърнали внимание. Обещавам от името на всички — ще внимаваме повече.

— Не се и съмнявам — отдъхна си младата жена. — Е, това е всичко. Още веднъж прощавайте, че ви откъснах от работата.

— Не се притеснявай — каза Едуард. После я изпрати до вратата. — Ти също се пази — заръча и. — И не изпускай от очи котката.

След като изпрати Ким, Едуард се върна при другите. Погледна ги. Всички бяха угрижени.

— Това, че е загинал и човек, вече променя нещата — каза Глория.

— Съгласна съм — рече Елинор.

Настъпи кратко мълчание — всички се замислиха. Накрая Дейвид наруши тишината.

— Не можем повече да си затваряме очите. Вероятно ние носим вина за някои от проблемите в околността напоследък.

— Пълен абсурд! — отсече Едуард. — Противоречи на здравия разум.

— Ами фланелката ми? — обади се и Курт. Дръпна едно от чекмеджетата, където я бе пъхнал при внезапната поява на Ким, и я извади. — Изследвах едно от петната. Наистина е кръв.

— Да, кръв, но твоята — напомни му Едуард.

— Така е. И все пак откъде се е взела? Не помня нищичко — отвърна Курт.

— Трудно е да обясним и раните и синините, които тази сутрин, когато се събудихме, видяхме по телата си — допълни Франсоа. — По пода около леглото ми имаше дори пръчки и шума.

— Явно ходим насън или нещо такова — каза Дейвид. — Знам, никак не ни се иска да си го признаем.

— Е, аз не ходя насън — натърти Едуард и се вторачи в другите. — Не съм съвсем сигурен, че не си погаждате номера.

— Какви ти номера! Няма такова нещо — възрази Курт и се зае да сгъва изцапаната фланелка.

— При опитните животни не наблюдаваме такава реакция — каза предизвикателно Едуард. — От гледна точка на науката няма никаква логика. Нали точно заради това изследваме и животните — все щяха да се появят някакви последици, които да навеждат на мисълта, че подобно поведение не е изключено.

— Съгласна съм — обади се Елинор. — И аз не съм намерила нищо в стаята си, нямам и драскотини и синини.

— Да де, но и аз не халюцинирам — тросна се Дейвид. — Ето тези рани са съвсем истински! — Той протегна ръце, за да ги видят всички. — Както каза и Курт, това тук не е шега.

— Аз също нямам рани, затова пък, когато се събудих, ръцете ми целите бяха в кал — обясни Глория. — И всичките ми нокти са изпочупени.

— Въпреки положителните резултати при опитните животни тук има нещо гнило — настоя Дейвид. — На никой не му се ще да признае очевидното, аз обаче ще го сторя! Това е резултат от лекарството „Ултра“!

Лицето на Едуард се изопна, той стисна юмруци.

— Борих се два дни, докато призная дори пред себе си очевидното — продължи Дейвид. — Но е съвсем ясно, че без изобщо да помня, съм излизал през нощта. Не знам какво съм вършил, знам само, че сутрин, когато се събудя, целият съм изпоцапан. Уверявам ви, никога през живота си не съм правил подобно нещо.

— Нима намекваш, че няма никакво животно, което да вилнее наоколо? — попита плахо Глория.

— О, я не се занасяйте — скастри ги Едуард. — Стига с тези фантасмагории!

— Не казвам нищо повече от това, че съм излизал през нощта и не помня какво съм правил — заоправдава се Дейвид.

Всички си дадоха сметка за какво става дума и изтръпнаха. Веднага обаче си пролича, че са се разделили на две групи: Едуард и Елинор се притесняваха за бъдещето на изследванията, докато останалите се страхуваха за живота си.

— Дайте да мислим трезво! — прикани Едуард. — Лекарството е направо съвършено. Досега сме получавали само положителни резултати. Имаме всички причини да смятаме, че става въпрос за естествено вещество, което вече съществува в човешкия мозък. При маймуните не се наблюдава склонност към сомнамбулизъм. Лично аз съм много доволен от въздействието на лекарството. Всички побързаха да се съгласят с него.