Робин Кук - Допустим риск

— Радвам се, че съм помогнала с нещо — отвърна Ким, озадачена и смутена от високопарните му думи. Господи, сякаш говореше не Едуард, а друг, непознат човек. Стигнаха къщата. Младата жена се изненада, когато и Едуард влезе с нея вътре. Мислеше, че той, както ставаше напоследък, веднага ще се върне в лабораторията.

— Много мило, че този Монихан намина да те види — усмихна се младият мъж и я прегърна здраво. После се вгледа настойчиво в очите и. — Ким, скъпа…

Ким го зяпна с отворена уста — трябваше да се насили, за да я затвори.

— Пие ми се бира — внезапно промени тона си Едуард. — Ти искаш ли?

Тя поклати глава. Бе изгубила дар-слово. Докато вървеше след Едуард към кухнята, се мъчеше да събере смелост и да отвори дума за отношенията им. Отдавна не го беше виждала в такова настроение. Той отиде при хладилника. Ким седна на един от високите столове без облегалки. Тъкмо да заговори, когато Едуард отвори бирата и отново я смая.

— Извинявай, че последния месец се държа като келеш — рече и. Отпи от бирата, оригна се, извини се още веднъж. — От ден-два си мисля за това — сега си давам сметка какъв неблагодарник и дръвник съм бил. Не че си търся оправдание, но наистина съм под страхотна пара: и Стантън, и онези от „Харвард“, и колегите ми късат нервите — дори самият аз си усложнявам живота. Но не биваше да допускам това да застава между нас. Прости ми.

Ким беше стъписана от признанието му. Изобщо не го беше очаквала.

— Виждам, че си разстроена — продължи той. — Не ми казвай нищо, ако не искаш. Знам, че ти е криво и ми се сърдиш.

— Но аз искам да поговорим — настоя младата жена. — И то от доста време… В петък отскочих до Бостън, до една психоаналитичка, при която съм ходила преди години.

— Браво на теб! — поздрави я Едуард.

— След разговора с нея се замислих за нашите отношения — продължи Ким и се вторачи в дланите си. — Запитах се дали сега наистина не е по-добре и за двамата… да не живеем заедно.

Едуард остави бирата и взе ръцете и в своите.

— Разбирам те — каза и. — Разбирам защо се чувстваш така. Но осъзнавам грешките си и смятам, че мога да ги отстраня.

Ким понечи да го прекъсне, но той поклати глава и продължи:

— Единственото, за което те моля, е още няколко седмици нещата да си останат така — аз да спя в моята, а ти — в твоята стая. Решиш ли в края на този пробен период, че не бива и занапред да живеем заедно, ще се пренеса в замъка, при другите.

Ким се замисли — бе трогната от угризенията и прозорливостта на Едуард. Предложението му и се стори разумно.

— Добре — съгласи се тя накрая.

Едуард се пресегна и дълго я прегръща. Ким обаче не успя да се отпусне. Беше и трудно да смени толкова светкавично посоката.

— Хайде да го полеем — предложи той. — Искаш ли да идем някъде на вечеря — само ние двамата?

— Знам, че нямаш време — напомни му Ким. — Но ти благодаря за поканата.

— Дрън-дрън, нямал съм време! — възрази Едуард. — Все ще откопча някой и друг час. Хайде пак да идем в онова заведенийце, където бяхме първия път! Помниш ли го?

Тя кимна. Едуард обърна на един дъх бирата.

Докато се отдалечаваха с автомобила от имението, Ким хвърли поглед към замъка и си припомни щастливите лица на екипа.

Самият Едуард изглеждаше неузнаваем — лицето му сияеше, доскоро скованите му и опънати от нерви черти сега бяха отпуснати и излъчваха удовлетворение.

— Започнахте ли да вземате лекарството „Ултра“? — внезапно се обади младата жена.

— Разбира се. Още във вторник.

Ким понечи да сподели какво и е казал Кинард, но размисли — Едуард щеше да се ядоса, че е обсъждала с външен човек изследванията.

— Вече научихме нещо интересно — оповести той с усмивка. — Тъканното равнище на лекарството не може да бъде критично, защото при всички ни се наблюдават еднакво добри резултати, макар че дозите се различават съществено.

— Дали еуфорията, в която сте изпаднали и ти, и другите, не е свързана с лекарството? — предположи младата жена.

— Разбира се, че е свързана — кимна той. — Ако не пряко, то поне косвено. Само двайсет и четири часа, след като взехме първата доза, всички се почувствахме освежени, успокоени, бодри, уверени и дори… — Едуард затърси думата. Накрая каза: — Доволни. Отърсихме се като с вълшебна пръчка от тревогата, потиснатостта, умората, сприхавостта, които ни мъчеха, преди да вземем „Ултра“.

— Ами страничното действие?

— Единственото странично действие, което установихме, е пресъхването на устата, но и то се наблюдаваше само в началото. Единствено при мен се забелязваха известни затруднения със зрението от близко разстояние, но и те изчезнаха след едно денонощие, освен това ми се е случвало и друг път при преумора.