Тес Геритсън - Гравитация

Главата му отскочи, челюстта му се удари о прозрачния защитен купол на батискафа. Той усети, че се бе наклонил настрани, чу болезнения стон на метала, когато десният елерон задра о неравната скала на стената. Подводният апарат продължи да се търкаля надолу, а около него валяха множество малки отломъци.

Стивън бутна лоста за аварийно освобождаване на баласта и отчаяно заблъска лостовете за управление в опитите си да насочи батискафа нагоре. „Дълбочинен полет“ се килна напред, металът отново проскърца о скалата и внезапно замря. Не помръдна повече, замръзна на място, полегнал на дясната си страна. Последва нов пристъп на бясно блъскане по лостовете и бутоните.

Никакъв резултат.

Стивън спря, сърцето му биеше лудо. Не знаеше как да овладее нарастващата паника. Защо не се движи? Защо не му се подчинява подводният апарат? Насили се да погледне към двата цифрови екрана пред себе си. Електрическото захранване бе непокътнато. Токоизправителят все още действаше. Уредът за отчитане на дълбочината показваше шест хиляди осемдесет и два метра.

Постепенно дъждът от ситни камъни премина и пред светлинния лъч от лявото крило предметите започнаха да придобиват ясни очертания. Право пред него, отвъд прозрачния купол над главата му се виждаше непознат пейзаж от черни скали и гърчещи се кървавочервени червеи Riftia. Той проточи врат встрани, към дясното крило. Онова, което видя, накара стомаха му да се стегне като камък.

Крилото бе здраво вклинено между две скали. Нямаше никакъв шанс да помръдне напред. Нито назад. „Намирам се в капан, в гробница на повече от шест хиляди метра под водата.“

— … бра ли? Стив, разбра ли ме?

Той чу собствения си глас, слаб и тих, в плен на страха:

— Не мога да се движа — дясното ми крило е вклинено…

— … елероните отляво. Малко по-силен тласък може да те освободи.

— Опитах вече. Всичко опитах. Не мога да помръдна.

Слушалките му се изпълниха с мъртвешка тишина. Дали бе изгубил връзка с повърхността? Може би го бяха прекъснали? Той си представи кораба, далеч там горе, как леко се поклаща палубата му на вълните. Представи си слънцето. Горе на повърхността беше един прекрасен слънчев ден, в небето се рееха едри птици. Океанът бе бездънно син…

В ушите му пропука мъжки глас. Това беше Палмър Гейбриъл, човекът, който финансираше експедицията, думите му звучаха хладно и спокойно, както винаги.

— Предприемаме спасителна операция, Стив. Другият батискаф е вече във водата. Ще те извадим на повърхността, колкото може по-бързо. — Последва известно мълчание, а после: — Виждаш ли нещо? Опиши ми какво виждаш пред себе си.

— Стъпил съм на скална издатина, точно над отвора.

— Можеш ли да различиш нещо?

— Какво?

— Намираш се на шест хиляда осемдесет и два метра. Точно на дълбочината, от която се интересуваме. Каква е тази издатина? Скалите какви са?

„Всеки момент ще се размажа тук, а той ме заразпитвал за някакви си скапани скали.“

— Стив, използвай големия прожектор. Разкажи ни какво виждаш.

Той се насили да погледне към таблото с уредите и щракна ключа за прожектора.

Ярък лъч светлина разряза черния мрак. Взря се в новоразкрития пейзаж пред очите си и премигна. Преди бе забелязал само червеите. Сега обаче вниманието му се насочи към шелфа, върху който бе стъпил — безкрайно поле с всевъзможни отломъци. Камъните бяха с катранения цвят на въглища, приличаха на онези манганови конкреции, но тези имаха назъбени краища, като парчета стопено и застинало стъкло. Когато погледна наляво, към току-що пропуканите скали, които бяха заклещили едното му крило, той внезапно осъзна какво беше това.

— Хелън е права — прошепна той.

— Не разбрах.

— Тя беше права! Източникът на иридий — сега вече го виждам съвсем ясно…

— Заглъхваш. Препоръчвам ти… — Гласът на Гейбриъл се смеси със смущенията и изчезна.

— Не разбрах. Повтарям, не ви разбрах! — каза Ейхърн.

Мълчание.

В ушите му кънтяха ударите на собственото му сърце, бучеше тътенът на собственото му дишане. „Полека, полека, успокой се. Изразходваш кислорода си твърде бързо.“

Отвъд акрилния купол животът танцуваше изящния си танц в смъртоносните води. Минутите се разтеглиха до часове, докато Стивън наблюдаваше лекото поклащане на червеите Riftia, приличащи на кървави пера, неуморно пресяващи водата в очакване на нещо питателно. През пустото поле от камъни премина безок рак.

Светлините намаляха. Вентилаторът на климатичното устройство внезапно замря.