Майкъл Конъли - Петата поправка

Намръщих се.

— Още не съм готов да стигна чак дотам.

Тя кимна многозначително.

— Не се съмнявам. Затова само казвам да внимаваме. И двамата. Аз например няма да се поколебая да отида при съдията, ако реша, че се опитваш да влияеш на заседателите.

— Аз също.

— Добре. Тогава засега уредихме въпроса. Какво друго?

— Кога ще започна да получавам доказателствени материали?

Преди да отговори, Фриман отпи голяма глътка кафе.

— Знаеш от предишни дела как работя. При мен няма „Ще ти покажа моите, ако ти ми покажеш твоите“. Процесът винаги е едностранен, понеже защитата не показва нищо.

— Мисля, че можем да се договорим, госпожо прокурор.

— Е, когато определят съдията, ще говорим с него. Обаче няма да проявявам любезност към една убийца, който и да е нейният адвокат. И за твое сведение, вече се скарах на твоето приятелче Кърлин, задето вчера ти е дал онзи диск. Това не биваше да става и той има късмет, че не направих постъпки да го отстранят от следствието. Смятай го за подарък от обвинението. Но втори няма да получиш… господин адвокат.

Тъкмо такъв отговор очаквах. Фриман беше адски добра прокурорка, но от моя гледна точка не играеше честно. Съдебният процес трябва да е оспорвано състезание на факти и доказателства. И двете страни трябва да са равнопоставени. Но Фриман имаше навика да използва закона, за да крие или забавя представянето на фактите и доказателствата. Падаше си по нечистата игра.

— Хайде стига, Андреа. Ченгетата са взели компютъра и всички документи на моята доверителка. Те са нейни и ми трябват, за да мога дори само да започна да подготвям защитата й. Не можеш да ги третираш като доказателствен материал.

Тя изкриви устни и се престори, че наистина обмисля компромис.

— Знаеш ли какво, щом определят съдията, иди и го питай. Ако ми нареди да ги предам, ще го направя. Иначе остават при мен и няма да ти ги покажа.

— Много ти благодаря.

Прокурорката се усмихна.

— Моля.

Този усмихнат отказ в отговор на молбата ми за сътрудничество само потвърди мисълта, която се въртеше из главата ми още откакто бях научил, че са й възложили делото. Трябваше да намеря начин да я накарам да играе честно.

Същия следобед „Майкъл Холър и сие“ проведе съвещание на целия състав на кантората в дневната на апартамента на Лорна Тейлър в Западен Холивуд. Присъстваше самата Лорна, естествено, както и моят следовател Сиско Войчеховски — и той живееше там — и младшата ми сътрудничка Дженифър Аронсън. Забелязах, че Аронсън явно се чувства неловко в тази обстановка, и трябваше да призная, че наистина е непрофесионално. Миналата година бях наел временен офис, докато работех по делото на Джейсън Джесъп, и се беше получило добре. Знаех, че и за делото Трамъл е най-добре да имам истински офис вместо дневната на двама от моите служители. Само че така щях да увелича разходите си, преди да измъкна хонорара си от правата за филма и книгата — ако изобщо успеех да го направя. Това ме възпираше да натисна спусъка, но разочарованието на Аронсън наклони везните.

— Добре, да започваме — казах, след като Лорна поднесе на всички газирани напитки или леден чай. — Знам, че това не е най-професионалният начин да ръководиш адвокатска кантора, и колкото може по-скоро ще започнем да търсим нов офис. Дотога…

— Наистина ли? — очевидно изненадана от тази информация, ме прекъсна Лорна.

— Да, току-що го реших.

— А, ясно, радвам се, че домът ми толкова ти харесва.

— Ох, стига, Лорна. Просто си мислех… напоследък, нали разбираш, откакто взехме Бълокс при нас… че вече имаме истинска кантора и е редно да имаме и реален адрес. Тъй де, клиентите да идват при нас, а невинаги ние да ходим при тях.

— Мен ме устройва. Стига да не се налага да отварям преди десет и да мога да ходя с пантофи в офиса. Просто така съм свикнала.

Виждах, че съм я обидил. Някога бяхме женени за кратко и познавах признаците. Обаче щях да се оправям с това по-късно. Беше време да се съсредоточим върху защитата на Лиза Трамъл.

— Както и да е, да поговорим за Лиза Трамъл. Тази сутрин след съдебното заседание за пръв път седнахме заедно с прокурорката и не мина много добре. И преди съм се сблъсквал с Андреа Фриман — тя е от прокурорите, които не правят никакви отстъпки. Ако може да се приведе някакъв довод, ще го приведе. Ако може да крие доказателствен материал, докато съдията не й нареди да го предаде, ще го крие. В известен смисъл й се възхищавам, но не и когато работим по едно и също дело. С две думи, получаването на доказателствения материал от нея ще е като вадене на зъби.