Катрин Невил - Осем

— Господи, чувствам се ужасно — призна Лили, след като баща й излезе. — Хари обичаше Сол като свой син.

— Редно е да му кажем истината — подхвърлих.

— Не се прави на благородна — сопна се Лили. — Как предлагаш да му обясним, че си видяла тялото на Сол преди два дни в сградата на Обединените нации и си забравила да споменеш? Забрави ли какво каза Мордекай?

— Струва ми се, че Мордекай е предчувствал, че някой се опитва да прикрие тези убийства — отвърнах аз. — Иска ми се да поговоря с него по този въпрос.

Помолих Лили да ми даде телефонния му номер. Тя остави Кариока в скута ми и отиде до писалището да донесе лист. Кариока ме близна по ръката. Аз веднага се избърсах.

— Направо не е за вярване какви боклуци влачи Лулу в тази къща — замахна тя към противното писалище в червено и златно. Лили винаги наричаше Луелин „Лулу“, когато се ядосаше. — Чекмеджетата заяждат, а пък противните златни дръжки са върхът на простотията. — Тя надраска номера на Мордекай и ми го подаде. — Кога тръгваш? — попита.

— За Алжир ли? В събота. Съмнявам се, че преди това ще ни остане време да поговорим.

Станах и подметнах кученцето на Лили. Тя го пое, потри носа си в неговия, а то се сгърчи в опит да избяга.

— До събота няма да успея да те видя. Ще се затворя с Мордекай, за да играя шах до турнира следващата седмица. Ако науча нещо за смъртта на Фиск или… или за Сол… как да се свържа с теб?

— Дори не си знам адреса. Пусни съобщение през офиса ми и те ще го препратят.

Разбрахме се да държим връзка по този начин. Тръгнах си и портиерът ми повика такси. Докато пътувах в тъмнината, се опитах да прехвърля наум всичко, което се бе случило досега, да разбера накъде водят събитията. Мозъкът ми бе като заплетено кълбо прежда, а стомахът ме присвиваше от страх. По пътя към къщи страхът и отчаянието се редуваха и не ме оставяха намира.

Подадох припряно няколко банкноти на таксиметровия шофьор и затичах към входа. Натиснах бързо копчето на асансьора. В същия момент усетих някой да ме докосва по рамото. Едва не подскочих от страх.

Беше портиерът, стиснал в ръка пощата.

— Съжалявам, че ви стреснах, госпожице Велис — извини се той. — Щяхте да забравите пощата. Разбрах, че този уикенд заминавате.

— Да, дадох на домоуправителя адреса на офиса. От петък нататък можете да препращате пощата там.

— Добре — кимна той и ми пожела лека нощ.

Не се качих веднага в апартамента. Първо натиснах копчето за покрива. Единствено хората, които живееха в сградата, знаеха за вратата, която извеждаше на просторната тераса, откъдето се виждаше цял Манхатън. Под мен блещукаха светлините на града, който скоро щях да напусна. Въздухът ми се стори чист и свеж. Забелязах небостъргачите Емпайър Стейт и Крайслър да искрят в далечината.

Останах горе десет минути, докато усетих, че вече съм по-спокойна и стомахът не ме присвива. След това се качих на асансьора и слязох на моя етаж.

Косъмът, който бях лепнала на вратата, бе непокътнат, което означаваше, че никой не е влизал. Само че веднага щом отключих и стъпих в антрето, усетих, че нещо не е наред. Все още не бях запалила лампите, а от голямата стая хол се процеждаше светлина. Никога не оставях да свети, когато излизах.

Щракнах електрическия ключ, поех си дълбоко дъх и тръгнах бавно през антрето. На пианото имаше малка конусовидна лампа, която използвах, за да виждам нотите. Тя бе включена и нагласена така, че да осветява богатата рамка на огледалото над пианото. Дори от другия край на стаята видях върху какво пада светлината. На огледалото бе поставена бележка.

Вървях като омагьосана, като внимавах да не съборя някоя саксия. Имах чувството, че нещо шумоли сред растенията. Малката лампа ме привличаше като маяк към огледалото. Заобиколих пианото и застанах пред бележката. Усетих вече познатата студена тръпка, докато я четях.

Ще повторя отново, че

те предупредих, ала ти не ме послуша.

Чакам да видя как пред прага на опасността ще заровиш глава

в пясъка, а в

Алжир има много пясък.

Останах неподвижна, загледана в бележката. Дори малкият кон, нарисуван най-отдолу, не ме насочи към значението на посланието, макар че веднага разпознах почерка. Беше на Соларин. Как бе успял да проникне в апартамента, без да размести тайния ми знак? Възможно ли е да се покачил по стената чак до единайсетия етаж, за да влезе през прозореца?

Опитвах се да намеря някакъв смисъл във всичко, което се случваше. Какво искаше Соларин? Защо бе готов да поеме толкова рискове, за да се свърже с мен? Вече два пъти бе намирал начин да поговорим, да ме предупреди и всеки път това се случваше малко преди някой да бъде убит. Какво общо имаха събитията с мен? Освен това, ако бях в опасност, какво очакваше да направя?