Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

А ето че сега задвиженият бизнес можеше да рухне, да стане на нищо. Какво им оставаше на Михаил и Андрей? Само мрачните шегички.

… Вторият човек в стаята за разпит от четирите крачки разстояние изглеждаше като начинаещ пенсионер. Беше докаран с дебела карирана риза, панталонът — доста износен, но чист и старателно изгладен. Дълбоки хоризонтални бръчки разсичаха челото му. На носа му бяха закрепени масивни очила с дебели стъкла и черна рамка.

Но пристъпвайки напред, видях, че сбръчканият цайс е на не повече от четирийсет, а преждевременното остаряване на кожата е предизвикано най-вероятно от заседналия живот.

На масата пред карирания непознат имаше лаптоп, до него портативен принтер със зареден лист хартия. Между двата механизма невинно беше полегнала тънка папчица, светлосива, със следи от пръсти по краищата.

Четири тлъсти черни букви образуваха върху картона кратка зловеща комбинация:

ДЕЛО.

Следваше някакъв многоцифрен номер.

Бръкнах в джоба, напипах кърпата и изтрих обилната пот по челото си.

— О! Здрасти! — дружелюбно и спокойно каза повехналият мъж, насочил в мен цайсите си. — Ти трябва да си Андрей, доколкото разбирам.

Кимнах предпазливо.

— Аз пък съм следовател от Генералната, такова, прокуратура. Твоят.

— Моят? — не повярвах на ушите си.

— Да, твоят. Казвам се Степан Михайлович. Фамилията ми е Хватов. Ще работя с теб.

Хватов, казах си горчиво. Ха така. Просто идеално. Хватов значи, а? Имах си личен шофьор и личен масажист, сега си имам и личен следовател. И се казва Хватов.

Кого ли е хващал далечният ти прадядо, уважаеми Хватов? Такива като мен сигурно.

— Няма нищо за работене с него — небрежно наглед, но категорично се изказа адвокатът и ми намигна ободрително. — Трябва да го разпитате и да го пуснете. Това е! Хайде да започваме, за да не си губи времето човекът. Той си има бизнес! Работа до гуша! И без това заради вас е загубил половината ден!

— Не възразявам — моментално отговори цайсът и ми направи гостоприемен жест. — Заповядай, седни…

Посочи стол без облегалка, закрепен неподвижно пред бюрото му, и аз седнах. Странично.

Всеки банкер знае, че на разпитите се седи в профил към началника. Това е психологически похват. Клиентът е насаден настрани, той се чувства неудобно, налага му се да мърда, да гъне снага, по-трудно му е да се съсредоточи и съответно да заблуждава следствието.

А пък аз — седнал в оскъдно мебелираната, но с висок таван стая, до кафявото изжулено бюро, търкайки кльощавия си, но твърд задник по завинтения за пода стол, изтъпанен пред следователя от Генералната прокуратура в стаята за разпити на Лефортовския следствен изолатор — бях решил да лъжа.

— Ама че жега е в тая вашата Москва — неочаквано се оплака следователят. — И шум. Ужасен…

— Москва не е моя — отвърнах рязко. — Дори и адресна регистрация нямам…

— Ами вие? — Хватов обърна стъкла към адвоката. — Също ли не сте местен?

Рижият юрист с достойнство сви рамене.

— Как да не съм. Кореняк. Трето поколение.

— А ти, такова, как я караш тука без регистрация? — учуди се Карирания, отново вторачил цайсите в мен. — Не те ли проверяват?

— Проверяват ме постоянно — отвърнах миролюбиво. — Но аз си плащам и ме пускат. Не съм стиснат. Винаги си плащам според тарифата. А московчани и аз също не ги обичам. Всъщност откъде сте, Степан Михайлович?

— От Рязан.

— А стига бе! — възкликнах. — От Рязан?! Че ние сме почти земляци!

Следователят присви очи недоверчиво.

— Земляци?

— Практически да. Район Серебряние пруди — представих се аз. — Крайният юг на Московска област. Едно време се е водил към Рязанска област. Там съм израснал…

С това съобщение, че с набръчкания произхождаме от една и съща социална група, а именно провинциалистите, целях да събудя неговата симпатия и май не се бях излъгал. Сега вече не само генерал Зуев, но и следователят бяха наясно, че съм готов да плащам за свободата си. Според тарифата. Спечелих първата си малка победа и запалих цигара.

— Началството — Хватов тикна към мен картонен пепелник, същия като в предишния кабинет — каза, че си готов, такова, да даваш показания…

— Самата истина — побързах да отговоря, тръскайки пепелта от £воя ментол лайт. — Правдиви и изчерпателни! Давам показанията и незабавно напускам вашето кошмарно учреждение.

— Това генералът ли ти го каза? — недоверчиво попита Карирания.

— Лично!

Следователят се умисли. Отвори папката ДЕЛО, надзърна вътре, прелисти няколко страници, натрака нещо на клавиатурата и въздъхна.