Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Всеки сериозен банкер винаги е готов да купи — и купува — информация за себе си. Не че я търси специално: самите осведомени люде се появяват в нужния момент, за да съобщят за очертаващите се милиционерски акции. Срещу възнаграждение.

Така че босът овреме научи, че младшият му съдружник е издирван от прокуратурата. И спешно откри опитен защитник. И свика съвещание на шест очи.

Въпреки приблизително еднаквата възраст и произход — и тримата около трийсетгодишни интелигенти — събеседниците се държаха по различен начин. Банкерите страдаха от нервен тик: на мен ми играеше бузата, на Михаил — рамото и ченето; и двамата палехме цигара от цигара, мръщехме се и прекалено афектирано въртяхме в пръстите си скъпите запалки и писалки. Големите момчета с големите пари и големите проблеми.

Адвокатът, напротив, се държеше съвсем добродушно и пухкавите му бузи, бузи на човек, който никога не се притеснява за глупости, току потръпваха в дискретна усмивка.

— Това е Андрей — рече Михаил, сочейки ме с масивната си квадратна брадичка. — Дясната ми, дето се вика, ръка. И лявата. В смисъл, като се има, дето се вика, предвид кръгът от задачите му, по-скоро е лява. Но и дясна също…

— Ясно, ясно — побърза да кимне Рижия и опипа идеалния възел на скъпата си вратовръзка.

Моята струваше поне три пъти повече.

Босът се намръщи. Абсолютно не понасяше да го прекъсват. Общуването на Михаил с околните неизменно протичаше под формата на монолози (нали затова беше босът). Монолозите започваха винаги трудно, несвързано. Но с напредването на мисълта фразите на шефа ставаха по-закръглени и прецизни.

— Веднага щом го приберат — Михаил отново изпъна брадичката си към мен, — се залавяте за работа. Започвате, дето се вика, да действате. Без оглед на средствата. Като казвам средства, имам предвид както непосредствено платимите в брой кинти, така и всички действия, които ще предприемете за незабавното освобождаване на моя човек. Дебело подчертавам: длъжен сте да предприемете всички мерки! — босът повиши глас и изброи: — Жалби!… Ходатайства!… Обаждания от височайши кабинети!… Статии по вестниците!… Телевизионни репортери с камери!… И тъй нататък включително до улични митинги с плакати и скандиране на лозунги…

Рижия ми хвърли заинтригуван поглед. Какво ли е това момченце, заради което трябва да се претрепя от работа? Запомних неговото любопитство — остро, някак животинско. Така плахо, но и с възторг посетителите на зоопарка гледат дребния звяр, който кръстосва тясната си клетка и шляпа наляво и надясно със силната си опашка.

— А сигурен ли сте, че ще го приберат? — попита адвокатът.

— Видях копие на разпореждането за задържане — измърмори Михаил. — С очите си го видях.

Рижия се поумълча.

— А не би ли могло да се размине?

Босът изсумтя. Имаше съществен недостатък: смяташе се за по-умен от всички останали шест или колкото там бяха милиарда човешки същества. Той присви бледите си устни и настоя:

— Хайде недейте ме успокоява! Хайде недейте! Завършил съм Московския университет. Имам диплома за психолог. Цяла година съм работил в „телефона на доверието“. Успокоявах, дето се вика, разни самоубийци…

Адвокатът сведе поглед.

— Ако исках да се успокоявам, дето се вика — продължи да опява босът, — щях да се успокоя сам! Така че, Максим, вземете го успокойте по-добре него. — И той пак посочи към мен.

Изведнъж се ядосах. Говореха в мое присъствие за мен, сякаш ме нямаше.

— Той — съобщи тихо босът — прокара цялата сделка с мръсния милион… Той подготви и подписа договорите и другите книжа… Прокуратурата се интересува най-вече от него, не от мен. Аз съм напълно чист. Официално в тая фирма съм господин никой. А той е вътре, и то яко вътре…

Максим Штейн изведнъж демонстрира решителност. Изправи се и закопча всички си копчета.

— Незабавно ще се запозная с вашия случай — рече сухо той. — И аз имам някои връзки. Ще говоря с по-опитни колеги. Ще прегледам литературата. Още довечера ще съм готов за повторен, по-подробен разговор. А сега, ако не възразявате, ще си вървя…

— Хукна да мисли — предположих, след като рижият юрист излезе и с усилие затвори стоманената врата.

— Да — кимна Михаил. — Хвана го шубето, дето се вика…

— Не трябваше да разговаряме тук…

Нашето мазе беше с опърпани стени и издран под, мебелите бяха евтини и остарели. Но до стената се бяха наредили четири чисто нови банкнотоброячни машини „Магнър“, грижовно затулени с пластмасови капаци, до другата стена — две машини за унищожаване на документи. Всяка от тях за секунда правеше на ситни конфети неделния брой на вестник „Комерсант“ (лично го бях проверил). До вратата светеха два огромни монитора с изводи към шестнайсет камери за външно видео наблюдение. Стоманената врата с титаново покритие по периметъра тежеше двеста и петдесет кила. Срещу вратата се беше кротнал сейф, който тежеше три пъти повече. Бяха го вкарали тук четирима хамали със специална количка с хидравлика. Операцията струваше колкото три чифта от обувките, които носех. Наложи се да платим на хората малко повече, за да си държат човките затворени.