Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Ясно. Добре, да започваме. Всичко ще зависи от твоите, такова, показания. Защото ти си ни, такова, заподозреният. Почнеш ли да лъжеш и мажеш — отиваш в килията…

— Момент! — рипна от стола си Рижия. — Каква килия? Това е психологически натиск! Заплаха! Моят клиент е честен човек! Той си плаща данъците! Той създава работни места! Той е банкер! А банките са кръвоносната система на икономиката! След разпита той при всяко положение се прибира у дома!

Хватов се усмихна.

— Ами ако, такова, си признае? Чистосърдечно?

— Кое?! — възкликнахме едновременно двамата с адвоката.

— Присвояването.

— Не е имало присвояване!

— Имало е — възрази рязанският чичка и отново забоде стъклата си в мен. — И не само е имало, ами и откраднатите пари са минали, такова, през институцията, която си контролирал лично ти, Андрей. Събрали сме, такова, доказателна база. Платежни нареждания. Банкови извлечения, разни други бумаги. Документите са с твоя подпис…

— Покажете ги! — грубо го прекъсна Рижия.

Следователят се намръщи.

— Всички документи, такова, ще ви бъдат предоставени своевременно. По установения ред.

— И защо да отлагаме? Давайте да решаваме проблема веднага! — адвокатът пак седна на мястото си. Усмихваше се, но наблягаше на думите си. — На мен и на моя клиент ни е кристално ясно, че е станало някакво недоразумение. Решаваме го, стискаме си ръцете и заминаваме кой откъде е.

„Добре работи — мислено похвалих Максим, а заедно с това и своя далновиден бос, че ми беше намерил не някое побеляло старче, ами млад и енергичен момък, който вършеше работата си твърдо и с мерак. — Но това не оправя моето положение. Аз изобщо не съм най-законопослушният гражданин. Вътре съм и с двата крака. Многократно съм въртял незаконни финансови сделки. Фабрикувал съм чужди подписи. Изготвял съм фиктивни документи. Въвлякъл съм в тия безобразия мнозина външни лица. Рязанският чичка с големите диоптри никак не ми се вижда профан. Докато се усетя, ще ми е лепнал укриване на данъци, подправяне на документи, а може и други работи…“

Изведнъж нещо в гърдите ми захладня, сви се и ме прониза. Под скъпото сако усетих тръпнене, а баровската копринена риза не успя да задържи миризмата на телесна влага, избиваща през яката. Мъката и срамът се оказаха прекалено силни, дощя ми се веднага да скоча и да избягам от това страшно място. И никога повече да не нарушавам закона. Да работя на твърда заплата, да гледам сина си, да бъда весел и спокоен, да забравя веднъж завинаги честолюбивите си мечти и да не се озъртам — за да не виждам онези, които са успели да задоволят своето честолюбие.

Но разкаянието ми не доби нужната енергия. Всичко се отече за няколко мига. Стиснах зъби, още веднъж изтрих със смачканата кърпа мократа си напрегната физиономия и си наложих да не забравям, че най-важното в моя живот в момента са парите.

„Я се успокой, лайнар! — заповядах си мислено. — Пусни една усмивка, недей да дърпаш тая цигара като компресор. И седни като хората!“

— Знаете ли, гражданино следовател — попитах, — кое е най-важното условие за правилното функциониране на мозъка?

— Не — отговори неуверено Хватов. — Кое?

— Изправеният гръбнак.

Следователят автоматично изправи гръб и изпъна рамене.

Това е любимата ми шега; домашна заготовка; винаги ми е помагала да установя контрол над разговора и дори да потисна донякъде психиката на събеседника, който и да е той. Фактът, че номерът мина дори сега, на разпита в легендарния и страшен Лефортовски затвор, почти ме развесели и ми вдъхна нови сили.

— Как ще протече, такова, разговорът? — попита Хватов след кратка пауза. — Как ще даваш показанията? Във вид на въпроси и отговори?

— Трябва да си помисля — отвърнах.

— Мисли — позволи следователят и затрака по клавиатурата. — Само да не е много дълго. А засега да уточним, такова, биографията ти…

Двайсет и седемте години на моя живот се вместиха в пет минути. Роден. Завършил училище. Работил на строеж. Влязъл в университет. Изкарал казармата. Зарязал университета. Оженил се. Започнал бизнес. Избрал за сфера на действие финансовия пазар…

Най-сетне дойде моментът, в който трябваше да спомена боса. Нали тъкмо Миша Мороз ме бе докарал на този пусти финансов пазар. Босът Михаил ме беше научил на всичко. Показа ми кое как става. Разясни ми правилата. Взе ме за съдружник в печеливш бизнес. Отпусна ми пари. Превърна ме от парий в бляскаво столично юпи.

Напрегнах се. Гърлото ми пресъхна. Затрепкаха тънки мускулчета ниско в областта на корема. Тялото протестираше срещу предстоящата лъжа. Включваше защитния си механизъм. Наложи се да мобилизирам цялото си самообладание.