Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Може би разсъжденията ми са неморални. Но аз не съм се возил винаги на меките седалки в разкошната каляска. Когато се преместих в столицата на Империята, започнах тук от нулата. Спях по приятели, на пода. Храната ми беше макарони с маргарин. За пет години навъртях хиляди километри в столичното метро. И си спомням как един ден в подземните му коридори се появиха плачещи старици, протегнали съсухрени сбръчкани шепи.

Те се появиха веднага щом паднаха комунистическите вождове. И оттогава не си отидоха. Там са и досега.

По-добре е да поизстрадаш една година, докато си млад, отколкото двайсет години на старини, си рекох веднъж, пускайки поредната монета в трепереща ръка. По-добре е да се втурнеш, да рискуваш, но да предпазиш и себе си, и родителите си, и децата си от бедността. Дори затворът е за предпочитане, само да не е мизерията, да не е гладната старост… Опазил бог, по дяволите.

Аз надълго и нашироко разказах на следователя Хватов колко голям бизнесмен и колко свястно момче съм всъщност. След това се отплеснах за парите, семейството, политиката, закона и справедливостта — за какво ли не, само и само да набутам чак на дъното на разговора темата за „домакина Мороз“. Лъжех убедително, речовито, аранжирах дрънканиците си с цифри, подробности и пословици от типа „сговорна дружина слепи ги ражда“. Ръкомахах, усмихвах се, дипломатично свеждах поглед. За половин час вложих всичко от себе си в тази най-върховна лъжа в живота ми.

Карирания обаче изобщо не се трогна от сладкодумния ми монолог — точно по средата му той изведнъж стана, извини се и излезе. На вратата моментално се очерта силуетът на одевешния грубиян оперативник. Копоят скръсти ръце на гърдите си и мълчаливо наблюдаваше как адвокатът долепи главата си до моята и трескаво зашепна:

— Не се притеснявай от нищо!… Доколкото разбирам, нямат нищо срещу теб. Никакви доказателства. Но според закона могат да те задържат до трийсет денонощия, без да ти повдигнат обвинение…

— Трийсет денонощия?! — възкликнах отчаян. — Цял месец! Къде ми отива бизнесът? Това е катастрофа! Всичко ще се сгромоляса! Не мога да влизам за цял месец! Върви се разбери с тях, измисли нещо!

Юристът само тъжно поклати глава. Изпсувах грозно.

— Всъщност — попита тихо Рижия — ти доколко си запознат със спецификата на наказателното производство?

— В най-общи линии — избърборих ядно. — Доколкото ми е известно, са длъжни да ми повдигнат официално обвинение. Подписано от прокурор. И същевременно да ми наложат мярката за неотклонение. Или подписка, което ще рече, че се разхождам на свобода, но щом ме привикат, се явявам на разпити; или пък задържане под стража: тоест лежа в затвора и следователят ме вика от килията…

Адвокатът подръпна маншетите на ризата си. Моята струваше поне седем пъти повече.

— Не в затвора — поправи ме той. — В следствения изолатор.

— Да не би да има някаква разлика?

— Честно казано, никаква — призна Рижия.

— Значи ще им лежа трийсет дни, а после те ще ми повдигнат обвинение, така ли?

— Да.

— Аха! — изкисках се, почувствал известно облекчение. — Но аз не съм извършил присвояване на държавни средства! Доказателства няма и не може да има! Могат да ме обвинят само за укриване на данъци. А тоя член не е от тежките. До три години! Едва ли ще тикнат такъв обвиняем в изолатора!

— Прав си.

Ръцете и лицето на адвоката бяха много бели и целите в лунички.

— Трийсет денонощия! — ужасих се отново. — Месец?! През това време кантората ми ще рухне! Клиентите ще се разбягат и ще идат при конкуренцията! Леле, какви загуби!

— Ще ги съдим — предложи Рижия.

— Кого?

— Прокуратурата.

— Аз да подам иск срещу Генералната прокуратура на страната? Стига смешки.

— Да, май пак си прав.

Трийсет денонощия затвор! — помислих си горчиво. За какво? А къде е справедливият съд?

Имах един недостатък, който ме сродяваше с боса: смятах се за по-знаещ от останалите шест — или колкото са там — милиарда човешки същества. Затова следващия въпрос го зададох малко засрамен:

— Ама не е ли решение на съда къде ще се намирам по време на следствието — на топло или на свобода?

Адвокатът тъжно се усмихна.

— За жалост по този въпрос нашето родно правораздаване… как да се изразя…

— Буксува?

— В общи линии, да — Рижия пак отри пот от челото. — В момента вкарват хората в изолатор само с прокурорски подпис. И там, в изолатора, следственият чака да се реши съдбата му. Може да лежи цяла година, докато се точи следствието, и още година или две, докато си чуе присъдата. Съдилищата са препълнени. Голямо чакане. Подсъдимите са много. Съдиите са малко. Говори се, че скоро щели да променят законите. Но нас с тебе това не ни топли. Теб те лишава от свобода не съдът, а чиновник от прокуратурата. А той ще постъпи така, както е удобно за него. Ще си съчини постановление, в него ще се казва, че оставен на свобода, може да се укриеш от правосъдието…