Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Че аз имам бизнес! — креснах; ченгето на вратата трепна и смени позата. — Имам семейство! Дете! Майка старица! Къде ще избягам?

Рижия вдигна длан.

— Освен това, оставен на свобода, може да окажеш натиск върху свидетелите и да попречиш на хода на разследването. Само ти цитирам официалните формулировки.

Изръмжах от яд, но се овладях и попитах дрезгаво:

— И какво ме очаква?

— Засега един месец.

— А после?

— Ще те пуснат — отвърна уверено Максим. — Ще ти лепнат неплащане на данъци, ще ти друснат три години условно и край…

— Добре. Като ще е месец — месец да е. Ще го излежа.

Обърнах гръб към вратата и няколко пъти силно притиснах с палец и показалец очите си, за да се зачервят и да ми се подуят клепачите. Когато Хватов се върна, се оплаках от умора и неразположение. И деликатно помолих да приключим разговора.

— Добре — почти равнодушно кимна сбръчканият цайс.

— Утре ще продължим. А сега, да прощаваш, ще трябва, такова, да ви оправим формалностите…

— На кои?

— На тебе и твоя домакин — делово разясни Карирания. — Съгласно указа на Президента за борба с организираната престъпност и, такова, бандитизма — временно ви задържаме за трийсет денонощия!

— А домакина за какво?

— За компания.

Изправих се.

— Тоест ще ме приберете, така ли? — попитах след пауза и усетих как последната слаба надежда се къса и чезне някъде вдясно и надолу от сърцето ми.

— Ще те приберем — спокойно рече Хватов.

— Това е незаконно! — войнствено извика моят юрист и също стана прав. — Ще подам жалба. Още днес. И не една.

— Това е ваше право — Хватов само дето не се прозя. — Ти, Андрей, недей да се тръшкаш толкова. Ще полежиш, такова, ще си отспиш, ще си починеш…

— Тая нощ — заявих мрачно — вас, гражданино следовател, ще ви мъчат кошмари. Вкарвате в затвора невинен човек!

— Поначало съм зле със съня в тая кошмарна Москва — усмихна се Карирания. — Много е, такова, шумно… Колите бибиткат… А ти си помисли тая нощ дали да не дадеш истински показания. Подробни. Защото по същество дотук си казал само няколко думи…

— Разберете ме правилно — наперено възразих аз, — въртя бизнес. В моя кабинет, както и във вашия, става какво ли не…

— Повтарям! — засегна се Хватов. — Дай да не бъркаме, такова, твоя и моя кабинет!

— В моя кабинет — продължих аз — са идвали такива хора, за които никога на никого нищо няма да кажа. На никакви разпити. Нито във вашия кабинет, нито в нечий друг. Инак ще ме надупчат, преди да съм се усетил. В килията или в бараката — няма значение. Такъв живот живеем. Понякога излиза по-изгодно да лежиш…

И ме поведоха. Да лежа.

По онова време се носеха страшни легенди за бизнесмените, влезли в затворите. Разправяха, че криминалните не припознали комерсантите. Разправяха, че престъпният свят — организиран, споен от обичаи и убеждения — се отнасял към новите съкилийници с голяма неприязън. Разправяха, че предприемачите ги биели и унижавали. Отнемали им храната и дрехите. Разправяха, че богатият човек, който се е озовал зад решетките, сред крадците, убийците и насилниците, попада в атмосфера на всеобщо злорадство, че го съсипват от подигравки, че го презират и отбягват.

Впрочем същите неща се приказваха по различно време и за осъдените милиционери, и за войниците дезертьори, и за чужденците.

С две думи, докато крачех между двамата решителни оперативници към дълбините на Лефортовския замък, не се ядосвах кой знае колко. В края на краищата с мен са моите долари! И моят адвокат! И босът! И влиятелните приятели! С мен в крайна сметка съм и самият аз — стегнат, читав, умен, непоколебим, единствен по рода си. Бедният като мишка студент, издигнал се за няколко години до непредставими висини, до милионните договори. Реализиран и самостоятелен. Затвор ли? Нека е затвор: карцер, килия, зандан, каторга, лагер — каквото ще да е.

Аз правя най-важното нещо на света — пари. И ще премина по пътя си през всякакъв затвор, както ножът минава през маслото.

Първите сериозни мисли за затвора ме споходиха много отдавна. Не че съм размишлявал по въпроса още от дете, но ми беше интересно. Учреждението с решетки по прозорците винаги ми е изглеждало най-страшното място на света и този страх ме изпълваше с вълнение.

Детските ми години преминаха във веселата, невинна като маргаритка страна Совдепия 1 1 Алюзия за „съветите на работническите, войнишките и селските депутати“, на които, според ранния Ленинов лозунг, трябвало да принадлежи цялата власт. — Б.пр. . На нейната територия престъпността бе победена физически, морално и нравствено. Ако някъде в затънтената провинция кретени ограбеха спестовната каса, това се приемаше за извънредно произшествие в мащабите на цялата Империя. Вестниците, естествено, мълчаха — но на всички по високите етажи на милицията, държавната сигурност и администрацията на територията, където бе осъществен бандитският акт, моментално им изстиваха местата.