Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Така с едно припряно изречение успях да съобщя на тежкаря Зуев, че пред него седи човек, минал през казармата (тоест не някое интелигентско мамино синче), че този човек е семеен (следователно стабилен и предпазлив) и че е готов да плати за свободата си.

— Да чуем, да чуем — разреши генералът, който ме наблюдаваше с интерес.

Пооперих се.

— Тоя… дето го наричате „аптекаря“… той нищо не ми е казвал, не е споменавал, че парите му са крадени!

— Не е казал, естествено — великодушно се съгласи с мен белокосият бос. — Защо ще ти казва?

— Ами нали разбирате, че не съм виновен? — извиках щастлив.

— Разследването ще покаже…

Цената на въпроса опираше до дълги години лишаване от свобода. За незаконните финансови операции ме заплашваха три години условно, но за кражбата на милиарди от федералния бюджет — десет години ефективно. Разтреперих се още повече.

— Виждам, че си свястно момче — одобри генералът и запали трета цигара за последните десет минути. Ще постъпим така. Сега ще дойде следователят. Ти ще му издиктуваш показанията си. Най-подробно. Кой, как, кога, с кого и тем подобни. Следователят ще запише всичко. На базата на протокола от разпита аз като ръководител на групата ще взема решение относно по-нататъшната ти съдба. Ясен ли съм?

— Общо взето, да.

— „Общо взето“… — имитира ме гнусливо генералът. — Не прави глупости, момче! Най-малкият намек за лъжа, за усукване — и край с тебе. Завинаги. Изчезваш безследно. Ще лежиш, докато си жив. И не забравяй да подпишеш протокола…

— Протокола? — попитах след кратка пауза. — Няма проблеми. Но ще имам нужда от адвокат.

— Той вече те чака — рече строго генерал Зуев. — Повтарям: не си и помисляй да лъжеш, нито думичка!

— Обещавам — излъгах го аз.

Грубият оперативен работник, който беше донесъл стола за генерала, стисна болезнено лакътя ми с железни пръсти и ме изведе в коридора.

На изтъркания балатум на пода видях наредени няколко обемисти кашона, натъпкани догоре с купища всевъзможни документи и компютърни дискети. И едните, и другите неща до вчера бяха лично мои и се пазеха в кабинета ми. В офиса.

Значи е имало обиск. Всичко е иззето! Я ги гледай ти псувачите копои колко бързо умеели да работят! Значи вече нямам офис. Изтърбушен е. Документите са изнесени. Компютрите — пломбирани. Сътрудниците — в шок. Разпитали са всички, хич не се съмнявам. Работата на фирмата е парализирана. Загубите са в кърпа вързани.

Представих си моите помощници, мениджърите Семьон и Сергей, кротки компютърни генийчета, изправени с лице към стената с вдигнати ръце и в разкрачен стоеж — и проумях, че се случва нещо много, много гадно. Някаква абсолютна мръсотия. Когато всичко отмине и ме оставят на мира, ще отидат седмици и месеци, докато възстановя всичко… А кой ще ми плати щетите? Как може така безцеремонно да разпердушинят работното място на бизнесмен? Безобразие! Няма да им се размине…

Ето така, наплашен, но и наперен, те докарват в следствения корпус на Лефортовския затвор и там изведнъж виждаш всичките си книжа. Документи, изработени и подписани собственоръчно от теб. В твое отсъствие, без твое разрешение някакъв внимателен човечец ги е събрал изрядно в кашони, за да ги разучи от игла до конец. И те спохождат странни чувства. Усещаш, че тук свършва някакъв важен за теб период от живота; и че в същия тоя кратичък граничен миг стартира някакъв друг, също толкова важен кръг от спиралата на съдбата ти; прелиства се страницата — и къде е онзи късметлия, на когото все му вървеше? Изчезнал е и повече не ще се върне.

Имах време само колкото да хвърля тъжен поглед към имуществото си, преди железните пръсти да ме повлекат нататък — през вратата, лашната със сила, към бедно обзаведена стаичка, пронизана от слънчеви лъчи. Въпреки ярката светлина помещението ми изглеждаше непоносимо мрачно. В такива помещения ти се приисква чистосърдечно да си признаеш най-разнообразни правонарушения, а след това да си тръгнеш и да забравиш за случилото се, сякаш е било просто някакъв страшен сън.

Примижал от ярката светлина, успях да видя двама измъчени от жегата мъже. Те моментално извърнаха към мен влажните си лица. Единият беше адвокатът ми Максим Штейн — рано напълнял млад мъж с огненорижа грива и воднисти очи, в които се четеше категорична липса дори на наченки на съвест.

До този ден бях виждал адвоката само веднъж — в деня, когато се запознахме. Бяхме седнали в офиса тримата с него и боса Михаил. Всъщност тъкмо той организира срещата.