Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Поведоха ме из сложно преплетени коридори. Набутаха ме в една стая — голяма, но извънредно задушна. Насядалите по столове и маси няколко намръщени мъже с навити ръкави интензивно пушеха. Всички бяха по-възрастни от мен и доста по-едри. Почувствах се дискомфортно.

Отекна хор от прегракнали гласове:

— Охо! Сгащихте го, а?

— А ти как мислиш? Всякакви сме хващали, та тоя ли? — и пак към мен: — С лице към стената!

— Абе даже не сме го претърсили — угрижено рече другият от двамата, които ме бяха задържали. — Ами ако носи оръжие?

— Вярно бе! До стената! Разкрачи се! — това пак беше по мой адрес.

Застанах, както ми бяха наредили. Разкрачен.

Стената хич не ми хареса. Гола, неравно измазана, боядисана с блажна зелена боя, тя изглеждаше позорно, почти неприлично. Стена, заслужаваща песен на „Пинк Флойд“…

Опитни пръсти чевръсто измъкнаха от джобовете ми три мобилни телефона, паспорт, бележник, тежка връзка ключове и около половин кило пари в различни валути. Запратиха парите на най-близкото бюро с искрено равнодушие. Но бележникът ми предизвика голям професионален интерес. Без да спират да се стимулират с никотин, ченгетата набързо прелистиха ценното веществено доказателство, предавайки си го от ръка на ръка, а после го отнесоха нанякъде — явно за по-детайлен анализ на координатите на моите приятели, познати, сътрудници, роднини, делови партньори, клиенти и всякакви други мъже и жени, въвлечени в орбитата на моя безгрижен живот.

— Седни на стола!

Вратата се отвори и вътре забързано нахълтаха още двама, след тях трети. Явно бяха дотърчали да се полюбуват на заловения престъпник.

— Най-сетне! Нямаш представа, Андрюха, какво тичане беше, докато те хванем!

Мълчах.

— Какво си се разпищолил? — креснаха в лицето ми. — Да не си си в офиса?! Седни насам! Към светлината!

Успях по някакъв начин да се абстрахирам и видях тези хора като някакви забавни чудовища. Те се мъчеха да изглеждат страшни. Дрънчаха с белезниците и изжулените си пистолети „Макаров“. Трополяха насам-натам из кабинета, разперили лакти, сякаш под мишниците им висеше по някой допълнителен комплект мъжки атрибути. По едни отляво и отдясно. Така се движат „старите кучета“ в казармата. Или каубоите в класическите уестърни.

Уважавах тоя простичък и честен нерв на тяхната работа, наистина. За тях бях говно, пале, младок, безсрамно и лъжливо копеле. Лош човек. Любител на лесните пари, мерцедесите и достъпните момичета. Държавата не плащаше на своите слуги и те изпитваха класова омраза младоците новобогаташи.

— С тоя всичко е ясно — обсъждаха помежду си, сочейки ме с пръст. — Тоя е вътре, и то задълго. Само така!

Тоест, плашеха ме със затвор. А аз отдавна се бях приготвил за там. И сега изпитвах не страх, а някаква странна смесица от възторг и ужас.

Най-интересен детайл от обстановката ми се сториха пепелниците. Изработваха ги затворниците от кибрити, облепени със станиола от цигарените кутии.

Бързо стана ясно, че цялата следствена група се състои от командировани провинциалисти. Бяха докарали в столицата оперативници и следователи от Саранск, Пенза и Челябинск, бяха ги натикали в общежитие и ги бяха впрегнали да работят. Да търсят виновните за присвояване на държавни средства. По този начин, като събираше чужди хора в общ екип, милиционерското началство възнамеряваше да изключи възможността за подкупи. Понеже местните московски кадри си бяха корумпирани. Бяха се сраснали в системата от роднинства, приятелства и изгодни познанства. А новопристигналите не се познават с никого, на никого не са близки. Освен това провинциалистът, когото си командировал в центъра, работи като изоглавен — разчита, че ще го оценят и няма да го върнат обратно в Пенза.

Резултатът бе, че сега върху мен се изсипваше цялата им ксенофобия — дълбокото презрение към сития обитател на преситената столица.

Аз обаче нехаех: аз самият бях пристигнал в този град едва преди пет години, същият като тях пришълец. Другоселец. Гост. Син на учители, израснал на село.

Тежки попържни уверено оплождаха атмосферата на голямата мрачна сграда. Яката селска псувня отекваше и в коридорите, и в самия кабинет. Жаргон, прост като мъжки удар с брадва, терзаеше слуха ми и ме дразнеше.

Определих темпото на събитията като доста средно. Тук допуснаха грешка, фиксирах наум. Такива момчета като току-що арестувания заподозрян трябва да се цакат бързо, веднага. Раз-два — и клиентът вече дава показания!