Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Огледалцето на стената беше съвсем мъничко — налагаше се да си навирам носа в него, за да видя отражението си и да разбера дали съм убедителен, или не.

Може ли да изглежда убедително човек, на когото му падат панталонът и обувките? Младото арестантче с вид на мизерен и жалък клоун от пътуващ цирк? Ами ако в очите на генерала не си никакъв твърд, безкомпромисен капиталист, ами изпаднал небръснат младок със сплъстена коса?

На всеки няколко минути чувах откъм вратата леко скърцане и потропване — капачето на шпионката се отваряше и дежурният надзирател ме поглеждаше през дебелия прозрачен плексиглас.

Разбира се, преди да тръгна за разговора със Зуев, трябва да изпия три-четири канчета кафе. Нищо че ще изглеждам превъзбуден. Нека ми треперят ръцете и гласът. Няма страшно. Точно така трябва да изглежда младок, който е дръпнал някакви кинти и предлага рушвет на големия милиционерски началник.

Толкова ли не разбираш, генерале, че в крайна сметка ще ти дам пари? Ако не на теб, на твоите подчинени. Или на подчинените на твоите подчинени. На васалите на твоите васали. Сред вас непременно ще се намери някое говедо, което ще вземе парите ми и ще облекчи моята участ. Ще ви предаде срещу сума в брой. И аз ще търся този мръсник — активно, но предпазливо, неспирно, неуморно — и ще го намеря. Моят бос също ще търси. И адвокатите, приятелите, покровителите също ще търсят. Не съм направил парите си сам, на необитаем остров. Аз съм част от системата и системата ще ме подкрепи.

Не беше редно да се държиш така с мен, другарю генерал! Аз не правя пари, за да ги профуквам по Ници, Барбадоси и прочее Флориди. Не си падам по сладкото. Даже нямам международен паспорт. Не пътувам в чужбина. И няма да духна. Нито ще си изхвърля парите на вятъра. Всичките да ми ги вземеш — ще си спечеля други. Не се притеснявай, Зуев. Капиталите ми бяха и ще бъдат влагани тук, в моята страна, буквално под носа ти. Моите пари ще останат в Русия, понеже искам моите деца и внуци да имат много и истински приятели и единомишленици, с които да им е интересно и които да говорят с тях на един и същ език! Така че аз не съм мръсник, не съм измет. Бъркаш, генерале. Затова вземи парите и ме остави да си вървя.

Така в клетви, в съмнения, в мъглата на излишните мисли, в угризения на съвестта премина моят първи пълен ден в следствения изолатор.

Плюя на този затвор. Аз съм силен и здрав. Прекалено съм здрав за стерилните като родилно отделение лефортовски килии. Това ми стана ясно още на третия ден.

Затворът, който толкова е впечатлявал брадатите класици на руската литература, се оказа практически санаториум. Всекидневно ми даваха каша, варена с мляко. Пожелаваха ми „лека нощ“. Донесоха ми каталог за книгите от местната библиотека. За разходката ме возеха от втория до четвъртия етаж с нарочен асансьор. Кабината беше разделена на две с дебела стоманена мрежа. От едната страна се намираше конвойният, от другата — аз.

Можех да спя по цели дни. След като се наспах окончателно — отне ми приблизително денонощие, — разбрах, че нямам никакво занимание. Единственият достъпен вид дейност беше размишляването и по-голямата част от времето се разхождах по гащи и чехли, потънал в мислите си, напред–назад из своето заключено пространство. Весело си казвах, че за трийсет дни ще се наспя и ще си почина за години напред. За някого може да е затвор, но за мен Лефортовският следствен изолатор си е чиста почивна станция. Тихо, слънчево. Пий чай, пуши, свиркай си. Гради планове.

Ако се бях озовал в някаква средновековна тъмница преди шестстотин години, провесен на дибата, половите ми органи захванати с нагорещени клещи, сигурно щях да клекна. Но бяхме в самия край на двайсети век. Затова в килията ми се появяваше прокурорът по надзора и деликатно ме питаше дали нямам оплаквания и претенции. Аз се усмихвах от неудобство. Прокурорът беше на петдесет и пет години, аз — на двайсет и седем. Той беше слуга на закона, а аз — новобогаташ и шмекер. В пратките, които получавах, имаше пушени меса и филета от сьомга, банани и киви. Направо ми идваше да поканя прокурора да сподели скромната ми закуска.

Прокурорът е опитен човек и явно разбира, че заслужавам строг подход. Че трябва да ме мъчат, търпеливо и умело. Трима, дори четирима души, които усърдно се отдават на тайнството на инквизицията. Да ми изтръгнат ноктите. Като за начало на ръцете. После, ако се наложи, и на краката. Да ме ритат в лицето. Да ми пилят зъбите. Да ми бият серум на истината. Тогава може би ще издам нещо. Ще снеса на следствието необходимата информация. Ще си призная. Ще пропея. Ще дам показания по същество.