Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Но не би. Всичко е другояче. Слугите на закона са усмихнати и културни. В шест сутринта дежурният надзирател ми казва „добро утро“, в десет вечерта — „лека нощ“.

И аз им отвръщам с взаимност. Лесно ми е. Та този вашият затвор просто не е затвор…

На сутринта отворът на вратата зейна.

— Името? — чух оттам.

— Рубанов.

— Повикване!

— Моля?

— Обуйте се и излезте.

— Къде?

— Повикване.

— Къде бе, шефе? Кой ме вика?

— Без приказки! С лице към стената!

По стоманената рампа на второ ниво стигнах до средата на коридора. Тук той прерастваше в зала. Отвисоко видях центъра за управление на целия затвор. Човек с камуфлажна униформа беше се подпрял с лакти върху масивен пулт от сивкав метал като челюст на древен мамут; грозен, целият в грамадни разноцветни бутони, този пулт е бил изработен преди поне половин век. Яка ръчно изработена совдепска техника. Бутони от супер здрава пластмаса, всеки с големината на конско око. Дебели проводници от чиста мед. Клеми с размерите на партийна членска книжка. Такава апаратура е предвидена да работи вечно. Няма да се повреди, дори да я залееш с вода, с кръв, с бълвоч. Всяко осемнайсетгодишно войниче може да се научи да я управлява. Няма начин да не улучи бутона. Дори ако отвън в лефортовския парк гръмне атомна бомба, пак ще има ток в проводниците, за да се блокират ключалките на вратите. Че къде дават така — враговете на държавата да се разбягват при всяка мижава атомна война!

От коридора се озовах в абсолютно празна стая без прозорци, където бях подложен на подробен обиск. Контрольорът опипа цялото ми тяло през дрехите, накара ме да сваля чехлите, омачка ги и ги проучи, най-внимателно опипа ластиците на гащите и на анцуга, всеки поотделно, а накрая дори надникна в устата ми.

Жегата упорито не желаеше да напуска големия град, нагорещяваше паветата, стопяваше и сгъстяваше въздуха, натежаваше в главите на хората. Конвойният излъчваше мирис на потно тяло. Вяло течение пронизваше коридора на следствения корпус и аз можах да подишам малко, но в кабинета всичко сякаш трептеше, гънеше се и бавно се свличаше надолу. В задушната мараня плуваха физиономиите на двамата мъже, които в момента бяха най-важните за мен хора на света. Единият имаше за цел да ме вкара в затвора, другият — да ме спаси. Единият се усмихваше с професионална любезност, другият самонадеяно се хилеше, за да обнадежди мен, клиента си.

Клиентът обаче не бързаше да се обнадеждава.

— Наред ли е всичко? — веднага ме попита Рижия.

— Окей е — отвърнах, сядайки на чорчик. — Отспах си за три години напред. А вие отспахте ли си, гражданино началник?

Хватов присви устни.

— Недей, такова, да се заяждаш. Не съм ти враг, Андрей. Може пък да не си ти в дъното. Възможно е да са те прекарали. Няма да те лъжа: не разполагам с големи, такова, улики срещу теб. Но затова пък си имам, такова, началство. То ми заповядва и аз работя, нали ти е ясно? Моята работа е да сложа, такова, протокола на бюрото. И да съобщя изводите си.

— Това не е заяждане — възразих, — ами въпрос. Защо лежа в затвора? Защо ме тикнахте зад решетките? За да не избягам? Ами няма да избягам. Аз храня семейство, малко дете, баща, майка. Няма къде да бягам…

През широко отворения прозорец с решетките, който очевидно гледаше към вътрешния двор на сградата, нахлуваше горещ вятър и долитаха звуци от стопанската дейност на затвора: някакви хора си подвикваха, палеха се автомобилни двигатели, оглушително лаеха прегракналите конвойни кучета, с громолене се отваряха и затваряха врати.

Изведнъж ми се стори, че лежа не трето денонощие, ами много–много отдавна и ми предстои да излежавам още не един месец, а дълги години, чак до старост. Тези ехтящи отдалеч псувни, изжулените бюра, грапавите первази на прозорците, тъмните и унили цветове — кафеникаво-зелен, мръсно жълт, светлокафяв, — скърцащото дюшеме, разсъхналите се каси на вратите, ревът и трясъкът на остарелите двигатели, всичко това беше продължение на същата вселена, която бе родила и мен самия.

Дремещата, скърцаща Азия. Наплесканата с дивашки багри Совдепия.

— Кажете ми, Степан Михайлович — емоционално попитах аз, — защо трябва да ме опандизите! Та това е просто неизгодно. Сметнете сумите, които липсват в бюджета. Добавете глобите. И аз ще си платя всичко. Това може да струва всичките ми пари, до последната копейка, но майната им. Ще спечеля други. Защо да ме вкарвате в затвора? Да ми отнемате свободата? Като ме приберете, нали няма да върна нищо! Нищичко, разбирате ли? Според Наказателния кодекс моите грехове са за три години при общ режим. Ще ги изтърпя някак. И ще изляза — озлобен, опозорен, но с пари. Тогава окончателно ще се превърна във враг на тази държава, във вечен противник на администрацията, в злобен, отявлен негодник. Защо да ме пращате в затвора?