Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Не, рекох си, трябва да се оправям сам, а не да измъквам последните пари от семейството. Босът ще излезе след двайсет и седем дни и тогава доларите няма да са проблем.

— Ще даваш ли показания? — деликатно попита Карирания.

— Никакви показания — отвърнах. — Това е окончателното ми решение. Измъкнете показания от тези, които са ме накиснали. Министъра, аптекаря, от когото искате. Аз съм пас.

Хватов помълча.

— Ти, Андрей, си, такова, печен. Прегледахме твоите файлове, такова… проучихме документите. През теб всеки ден са минавали милиарди. И как така някой се е престрашил точно теб да накисне? Някак си не ми е ясно. Аз лично, такова… бих се опасявал да влизам в конфликт с притежателя на толкова милиарди…

Въпросът беше остър, неприятен и аз отново оцених трезвия и рационален ум на милиционера — бидейки, общо взето, доста далеч от нравите на столичния бизнес, той съвсем правилно си го представяше като глутница хищници, в която всички се опасяват от силните, но разкъсват безмилостно слабите.

— Да не преувеличаваме — побързах да отвърна. — Моите милиарди не сам мои, ами чужди. Моята работа е да ги движа, да ги влагам сполучливо. Инвестиции, валута, депозити, държавни ценни книжа и тъй нататък. Парите обичат да се въртят. Дотърчи някой — откупи запис на заповед. Друг дойде — смени марките за лири стерлинги. Трети иска да преведе джобни пари на дъщеря си в Англия. Четвърти се сдърпал със съдружника и иска дела си веднага, кеш, в брой и на ръка.

Не лъжех. Точно така стояха нещата. Глупаво е да се отрича очевидното. Можех с часове да предъвквам подробностите на работата си. Лъжата се криеше в самата тема на разговора. Темите трябваше да подхвърлям аз. Една след друга, без паузи. В противен случай Хватов най-сетне ще стигне до въпроса дали съм работил сам, или в комбина с някого.

— Не ме изкарвайте чак толкова печен — усмихнах се аз. — Такива като мен в тоя град са няколкостотин. Може и да съм печен, но не съм незаменим. Никой не ми пази гърба. Такива е най-лесно и евтино да ги закопаеш.

Хватов кимна делово и започна да си събира нещата.

— Ето че ти отговори на собствения си въпрос — каза той неочаквано.

— На кой от всичките?

— Защо да те държим под ключ. Може пък, такова, тук за теб да е по-безопасно? За това помисли ли?

Озадачен, поклатих глава за „Не“.

Адвокатът изстреля:

— Разполагате с конкретна информация?

Следователят внимателно взе ДЕЛОТО с две ръце и прецизно, с ъгъла напред, го прибра в своята получанта-полусак от изкуствена кожа.

— Не, естествено. Но на мястото на Андрей бих бил по-предпазлив… Това е за днес, господа! Оставям ви, такова, сами. Десет минути стигат ли?

Двамата с Рижия кимнахме с еднакво нетърпение.

Размишлявайки как по-сполучливо да преметна човека и държавната машина зад гърба му, която по идея защитава честните хора, ни най-малко не се чувствах мръсник и пресметлив мерзавец. Те искат да ми отнемат свободата, аз пък ще се отбранявам с всички сили. Да не сте очаквали нещо друго, момчета? — питах мислено своя опонент, който ме наблюдаваше през очилата си с угрижен поглед на присвитите очи. Какво очаквате от човек, когото сте запратили в дранголника ей тъй на, без обвинения? Той никого не е убил, ограбил, изнасилил — той само е прекалено млад за парите, които е направил. Такъв човек ще се брани. С ръце, с крака, със зъби и нокти. Ще ръмжи като псе, ще се мъчи да ухапе като змия. Ще приложи ловкост и ще се уповава на логиката. Той ще се мобилизира до краен предел, за да се спаси.

Не чакайте от мен да ви улеснявам живота, не.

Останали насаме, с юриста разменихме усмивки: аз крива, а той — с ненужна жизнерадост.

— Как си?

— Лежа в затвора — подхванах тона му.

Рижият пак се ухили. Тъй де, как да е човек в затвора?

Максим Штейн ми бе харесал от пръв поглед. Според мен този умен и доста решителен млад мъж имаше само един сериозен недостатък: московското жителство. Роден в десетмилионното сити, чисто преметена, ярко осветена, добре охранявана столица, той нямаше как да проумее докрай онази кръвожадна страст към парите и хубавия живот, която изпитвах аз, неговият клиент.

Той от дете бе живял в богат европейски град. Целият му облик го подсказваше. Дрехите, маниерите и изразът на лицето. Докато аз идвах от заспало и прашно провинциално градче, където в продължение на стотици години основните развлечения на младежта бяха скоросмъртницата, побоищата и семките. Рижият Максим не беше беглец от затънтени краища. Той не бе пристигнал в центъра на държавата със сак, в който два-три чифта чорапи и гащи си правеха компания с две-три мъдри книги. Не бе гладувал, не беше си обещавал със стиснати зъби, че ще направи всичко, за да пробие на новото място.