Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

В наши дни подобна апаратура — здраво изработени микросхеми, радиолампи, дебели проводници — се продава като „хай-енд“ и струва луди пари.

— Само от жена ти — пошепна Максим и измъкна от куфарчето си писмо.

Прочетох го. На последната, втора, страница Ирма беше обрисувала с контур ръчичката на сина ни. Пет пръстчета на осемнайсетмесечно бебе. Душевната болка, която усетих, беше толкова силна, че кръв изби в очите ми. Ако не ги бях стиснал силно, щяха да потекат кървави сълзи. Но не потекоха.

— Искам новини от Михаил — изговорих само с устни.

Адвокатът кимна. Погледът му ме фиксира за миг, после той сведе очи и се замисли, но веднага ме погледна пак — доброжелателно и със съчувствие. Разбрах, че не проумява как така и защо клиентът му се тревожи не за себе си, а за съдружника си.

Много просто — Михаил Мороз има голям шанс да се измъкне цял и невредим от ръцете на правосъдието. Аз нямам никакъв.

Аз вършех цялата мръсна работа. Всички нишки водят към мен. Такъв беше замисълът от самото начало. Шефът и босът е неприкосновен, понеже той умее да прави пари и ги прави. От главата на такъв спец косъм не бива да падне. Чисто азиатски подход. Самурайски. Но и Москва не е европейски град. Това е огромен монголски стан. В който всеки роб си търси господар и е готов да се бие за него до смърт.

Веднага щом пуснат боса Михаил, той ще събере парите — което ще стане максимум за два-три дни, — аз ще поискам среща с тежкаря Зуев и той ще ме пусне. Ще стане съвсем лесно. Генералът, който си пада по климатиците, не може да откаже пари!

Да, вярно, вкараха ме в затвора. Но това беше замисълът, това се предвиждаше, беше обсъдено, бяхме се уговорили относно възможните линии на поведение, кой какво трябва да прави в неприятната ситуация. Ние двамата — и аз, и Михаил — разсъждавахме конкретно и делово: имаме бизнес, който ни носи големи печалби, който ни направи богати. Той е свещената ни крава. Той е кокошката, която снася златни яйца. Той е нашето всичко. И те — кокошката, кравата — трябва да оцелеят на всяка цена. Бизнесът юбер алес.

Не е необходимо Рижия Максим да знае всичко това. Пък и не би го разбрал. Той не е пристигнал в този град от дън горите тилилейски, където нощем вият вълци. Той няма представа какво е да се катапултираш нагоре. Той възнамерява да добие всички житейски блага, без да рискува нищо. Нима подобно нещо е възможно? Не и тук, в столицата на Империята. Не и сега, не и за мен.

— … Значи никакви оплаквания? — още веднъж попита прокурорът по надзора.

Вече се бях досетил, че младите хора не са чести гости в най-строгия политически затвор. И прокурорът ме гледаше с голямо любопитство.

— Съвсем не! — рапортувах бодро.

— Заявления? Молби?

— Молба.

— Каква ви е молбата?

— Пура, вана и коняк!

Прокурорът запази мълчание, но бързото движение на зениците и лекото потреперване на бузата изрази отрицателни емоции.

— Много искаш! — отвърна грубо, вирна брадичка и ме напусна, стъпвайки тежко с износените си светли летни обувки по кафявия циментов под.

Правотата бе на негова страна. Тъжно признах пред себе си този факт, пльоснах задник на одеялото и оброних глава в шепите си. Ами ако наистина много искам? Ами ако наистина е трябвало да си остана гладен и честен репортер? Ами ако не съм прав? Ами ако действително съм калпав човек?

А с пурите нещата стояха така: за последен път си бях мечтал за пура три години преди да ме арестуват.

През пролетта на деветдесет и трета, през топлия, сластно влажен московски май с приятеля ми Михаил, благодушно настроени, физически здрави начинаещи капиталисти (аз бях на двайсет и четири, той на двайсет и осем) седяхме в паркиран до тротоара автомобил и чакахме да дойде нужният ни човек. Слушахме касетофона. Звучеше един от химните ни в онова бурно време — „Хотел Калифорния“ на американската група „Игълс“.

„Добре дошли в хотел «Калифорния»!“ — кънтеше тенорът на солиста, чийто леко дрезгав глас подсказваше, че поканата не е за всеки, а важи само за най-печените, дръзки, рискови, сериозни, силни, уверени в себе си, хладнокръвни и при това с фини сетива мъже. Ние с Михаил се имахме за точно такива.

Търсехме си офис. Необходимо ни беше помещение. Стая. С телефон. С врата, която се заключва. С отопление. На прилично разстояние от метрото. Отнякъде изскочи посредник, който обеща да ни намери нещо подходящо. Тази сутрин се беше обадил. Каза адреса. Определи часа за среща.