Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

След още една година, работейки от осем сутринта до десет вечерта, с еднаква ненаситно се наливах и с турско, и с нес кафе през петнайсет–двайсет минути. Сутринта и късно вечер, у дома, си правех особено мощна смеска — забърквах двойна доза ситно мляно кафе с минерална вода и в този вид го кипвах, вместо захар сипвах сол; напитката ставаше убийствено горчива, но ми жегваше нервите като камшик. Нали е стимулатор.

Зъбите ми станаха кехлибареножълти. Този налеп не се махаше с никаква паста за зъби. Дори като уринирах, долавях мирис на кафе.

Щедро сипах от стимулатора в металното канче, разбърках с лъжичка димящата течност със снежнобяла пяна на повърхността, пуснах в тази пяна четири бучки захар, вдъхнах с тръпнещи ноздри любимия аромат и се закисках от копнеж.

Отпих веднага няколко големи глътки. Пресуших половината канче. Сърбах отварата, все едно че е вода. Отлетяха няколко напрегнати секунди и ето — милион малки иглички се забиха в мозъка ми. Зави ми се свят, по челото ми изби пот. Причерня ми пред очите. Напипах стената, подпрях се на нея и седнах. Пред очите ми се завъртяха десетки разноцветни ярки звезди — те искряха и оставяха подире си зигзагообразна моментално гаснеща следа.

Кофеинът е най-добрата отрова от всички, които съм пробвал. Не е нужно да го вдишваш във вид на дим, да си съсипваш бронхите и белия дроб. Не го поемаш през ноздрите. Не те превръща в ограничено животно, както алкохолът, нито във вцепенено растение, както канабисът. Той не е халюциноген, който ще те отнесе в заплетени многосмислови пространства. В направата и употребата му има благородство. Ако някой ден някой светъл ум направи периодична таблица на отровите, кофеинът ще е в златната среда.

Отровата моментално възбуди психиката ми. Запрепускаха като шумни влакове разни полезни мисли. Възникнаха и тутакси изчезнаха някакви идеи. Хванах се за последната от тях, зарових из лъскавите пакетирани съкровища, открих химикалка, тетрадка, откъснах шумно няколко листа, отстраних празното канче, настаних се сравнително удобно и написах:

„До началника на следствената група генерал Зуев“

Малко по-долу, след размисъл — мислите в мозъка ми препускаха бясно — изписах едро:

„Лично!

Другарю генерал! Обстоятелствата ме карат да Ви помоля за среща, на която смятам да Ви предам важна информация относно ръководеното от Вас криминално разследване.“

Реших да изпратя това заявление след двайсет и осем дни. Когато изтече месецът, за който съм задържан. Възможно е генералът да ме пусне и просто така, без лични разговори, без подкуп — просто поради липса на доказателства за вината ми. Но ако пусне само боса, а мен остави зад решетките, заявлението още на следващия ден ще бъде на бюрото му.

Генералът ще се пресегне към телефона и ще нареди да докарат арестувания.

Ще ме докарат и аз ще подхвана, да речем, със следните думи:

Другарю генерал! В една хубава песен се казва: „Отнийде няма избавление — ни бог, ни цар, ни господар…“

Спомням си песента, ще отвърне тежкарят Зуев благосклонно. Продължавай, синко.

А по-нататък се казва: „В нас е нашето спасение, в ръката, даваща с жар.“ И тази ръка ще дава. Яко ще дава, с истинска жар!

Не, рекох си. Не така. Погрешно е да подхващам отдалеч. По-добре да карам по същество.

„Знам, че не съм прав! Много пъти съм нарушавал законодателството и съм готов да си понеса наказанието. Ще си платя глобата. Не ме интересува в чий джоб ще отиде. Нито ме интересува, нито имам време да мисля за това. Мога да снеса в два джоба, мога и в три. Дали ще е за държавата, за частно лице, в някой фонд или по сметка в швейцарска банка — за мен няма значение. Аз искам само да ме оставят на мира…“

Да, кимнах си, опитвайки със затворени очи да си представя цялата сцена. С генерала трябва да се държа като с катаджия, който взема моите банкноти, за да прояви снизходителност. Предложението трябва да се поднесе директно, конкретно, в достъпен вид, с дружелюбни проблясъци в очите.

Не издържах и си направих втора доза кафе. Изпих я на големи жадни глътки. Металът на канчето ми пареше на устните, духах, плюех, но не се спрях, докато не изсърбах всичко до дъно. И веднага запалих цигара. За подсилване, както казват любителите на отровни субстанции. Вкарваш в организма си една отрова и веднага след нея — друга.

Продължаваме: гледам го само в очите! Дали да се усмихвам, или не? Ще преценя на място. Непременно трябва да вмъкна някоя шегичка. Но не от вратата. Да не си помисли генералът, че му се слагам. Жестикулацията — енергична, но умерена.