Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

В наши дни е модерно да се постъпва по американски: седиш си зад волана и не мърдаш, чакаш инспекторът да ти дойде на крака, след което разговаряш с него през отворения прозорец. Блюстителят на закона тъпче от крак на крак, шофьорът се проснал на меката седалка. Но ние не сме в Калифорния, ние изповядваме другия стил на общуване — имперския. Ние уважаваме и закона, и неговите слуги. Ние сме винаги готови с цялото си уважение да снесем на тези юначаги с обветрени червени физиономии известна сума пари. Освен това съм пиян.

Широко отворената врата на автомобила хитро и неусетно проветрява колата от алкохолните изпарения.

Но чичкото със синята униформа не е никак глупав; веднага усеща и схваща всичко.

— И какво сега, другарю водач? — отправя той забележка. — Пили сме, а?

Улицата е шумна. Стражът на закона почти вика и заловеният нарушител също. Тъй като, докато е карал, се е омагьосал със силна музика почти до безсъзнание.

— Виноват! — разкайвам се, изпъчил мъжествено гърди. — Стават грешки, другарю капитан! Ще си платя глобата на място. Според тарифата.

Офицерът върти документите ми в ръце.

— Ами шофьорската книжка къде е?

— Не разполагам!

Стражът на реда се ухилва хищно.

— Върви в колата — нарежда ми той и сочи гъстата сянка зад гърба си, откъдето се появи преди минутка.

Там, на неосветено място в тясна уличка между две сталински пететажни кооперации, най-сетне съглеждам хитроумно скритата от шофьорските очи милиционерска жигула. Лекичко се приближавам. Вътре е другият инспектор. Диалогът се повтаря почти дословно.

— И какво сега, а? Управляваме транспортно средство след употреба на алкохол? В състояние на алкохолно опиянение?

— Случва се, другарю майор.

— Аз съм лейтенант. Книжката къде е?

— Не разполагам.

Те всички много харесват това отсечено „не разполагам“. Щом си готов да си плащаш според тарифата, трябва да говориш кратко и по същество.

Колкото до опиянението, наивният пазител на реда е в дълбока грешка. Опиянение — да, но не и алкохолно, в никакъв случай. Опияняваше ме не алкохолът, а парите. Днес спечелих шест-седем хиляди. Точната сума ще изчисля през уикенда. Хубав ден, сполучлив — винаги приключвам такива дни с по чаша уиски с боса. Нашият бизнес е много нервен. Затова пък печеливш. Тази печалба, която непрекъснато се материализираше в нашите каси и джобове във вид на тлъсти пачки банкноти, предимно американски, ме опияняваше, вдигаше ми адреналина, дърпаше някакви особени, потайни, тънки вътрешни струни, замъгляваше съзнанието ми по-силно и качествено от какъвто и да било алкохол.

— Какво ще правим?

— Ще си платя глобата според тарифата.

Последва размисъл. Блюстителят свали фуражката от едрата си глава, измъкна изпод околошката тънко навита бяла кърпа, която очевидно служеше да попива прекомерната пот, преобърна я така, че да легне на челото му откъм сухата страна.

— Тя глобата си е едно на ръка… — избъбри пазителят. — Ама как да те пусна нататък в такова състояние? Там има още един патрул пред „Метропол“, и по-нагоре по „Тверская“ също… Пък си и пиян, и книжка нямаш… Или парите са ти в повече?

Без да губя време, му показах специалната, подготвената точно за подобни случаи дебела пачка дребни долари, предимно петарки и десетарки. Банкнотите бяха до една нови-новенички. Само няколко стотарки, а изглеждаха много внушително.

Инспекторът огледа чуждите парични знаци с копнеж, но без да опетни честта на мундира. Месечната му заплата се равняваше на моя доход за приблизително половин час работа. И двамата го разбирахме, затова случващото се ни изглеждаше повече от справедливо — както на мен, сополивото юпи, така и на него, петдесетгодишния слуга на закона.

— Вмъкни се навътре в потока, момче — дружелюбно ме напътства той на сбогуване. — И карай внимателно…

В името на справедливостта трябва да признаем, че в кръговрата на проституиращи същества също се спазваше определен имперски ред. Докато стадата достъпни жени пасяха на известно разстояние — близо километър — от кремълските укрепления, представителите на властта действаха по-смело и открито си изтръскваха полагащото им се сухо само на стотина крачки от прословутата кула, където светлината в легендарното прозорче на другаря Сталин не гаснела нито денем, нито нощем.

… Полека-лека размислите на лефортовския арестант относно корупцията кривнаха към мръснишките, но ярки спомени за търсенето на сговорчиво момиче.