Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Върви да се разтовариш — рече босът, отпивайки голяма глътка скъпоструващ ирландски алкохол. — Това ще те освежи. Прекалено много пиеш.

— Ти пиеш повече — отбелязах.

— На мен ми е позволено — Михаил сръбна отново и парче лед изпращя между зъбите му. — Аз, дето се вика, съм главният тук. Първоосновател.

Наложи се скромно да сведа поглед към чашата си. Босът ме огледа и не откри на лицето ми и следа от някакъв протест, бунт или несъгласие.

Ние изобщо си пийвахме доста прилично. Михаил обаче беше човек с голяма телесна маса, с характер, със силна воля — такива хора пият много, но рядко се напиват. За него не беше проблем да удари седемстотин и петдесет за една вечер. И при това да не се размаже. Съответно и аз се стараех да не изоставам. Но босът всеки път ме оставяше да му дишам праха.

— Аз пия колкото искам, където искам и както искам — каза той равнодушно, но много твърдо. — А ти не бива да пиеш толкова. Смени допинга. Мини на женско.

— Ами жена ми? — възразих пиянски.

— Жена ти няма нищо общо.

— Съмнявам се.

— Както искаш. Мой дълг е да те посъветвам като по-опитен…

Босът често съветваше. През трите години съвместна работа бях изслушал може би хиляда съвета.

Михаил Мороз беше четири години по-голям от мен, двайсет и пет килограма по-тежък, десет сантиметра по-висок, три университетски курса по-образован и милион долара по-богат. Освен това той със сигурност беше с повече бизнес талант. Алчен, суров, умен — той владееше изкуството да подчинява хората. Аз не го владеех.

Ясно, че босът имаше пълно морално право да ми дава съвети как да действам, за да се отърва от напрежението и страха, от неприятната, глождеща ме отвътре празнота.

Между двамата банкери се беше настанил общият им страх.

Всеки момент може да ни арестуват. Папката ДЕЛО вече се пълни. Издирват ни. Трябва незабавно да закрием бизнеса, да си вдигнем партакешите и да изчезнем. За две или три години. Да се укрием в дълбоката провинция. А най-добре в чужбина.

Нещата стигнаха твърде далеч. От наивни отчаяни глупаци, чопващи оттук–оттам по някоя хилядарка, бяхме се превърнали в глупаци от друг вид — опериращи с милиарди. Ако ни отнемат нашето — иди–дойди, ще се върнем отново там, откъдето бяхме започнали. Тоест, от нулата. Ами ако отидат не само нашите, но и чуждите пари? Тогава какво остава? Само куршум в главата.

Но ние, вместо да бягаме, работим по шестнайсет часа на ден, защото нито аз, нито босът имаме сили да се дръпнем от конвейера, по чиято широката шарена лента се носи златният поток.

Всяка сутрин потапяме в този поток отрудените си длани и до вечерта сме извадили два килограма, сметнато по четиристотин долара за тройунция. И така всеки работен ден. Естествено, дори самата мисъл да пуснем кепенците ни се струваше толкова безумна, че никога не я бяхме обсъждали дори на шега.

— И у дома ли пиеш? — равнодушно ме попита босът, играейки си с крайчеца на вратовръзката си.

Неговата вратовръзка беше поне три пъти по-скъпа от моята.

— Постоянно — отвърнах. — Изобщо не си лягам трезвен.

Михаил вторачи в мен мътен поглед.

— Много ли пиеш?

— Да.

— Направо не мога да те гледам. Не си ми нужен такъв, ясно ли ти е? Почивай си, дето се вика, със същата интензивност, с която бачкаш. Пълна програма. Курвите са задължителни.

— Разпиши ми отпуска.

Шефът се усмихна злобно:

— Веднага! Грабвай куфара, Андрей! Таити, Мавриций, Гоа, Барбадос, Сейшелите — където речеш! Върви си купувай акваланг и хавайска риза. Само че заминаваш след като ченгетата ни се махнат от главата… Нито ден по-рано. Ясен ли съм? А засега, дето се вика, те съветвам да си направиш малък Мавриций в местни условия. Ще те освежи.

— Не съм сигурен.

— Отпусни се — просвети ме босът. — Олаби се. Повикай си мацка. Две мацки. Три мацки! Прескочи, дето се вика, до центъра и си вземи най-готините от всички! Върха вземи! В който и нощен клуб да влезеш, ги има със стотици. Те, дето се вика, си казват цената. Кихни им двойно отгоре, даже тройно — и ще си получиш и отпускането, и охлабването.

Докато говореше всичко това, Михаил изобщо нямаше вид на съблазнител — напротив, беше мрачен и се мръщеше като от някаква остра вътрешна болка.

— Ясно — рекох и не се сдържах, прозях се. — А защо да плащам отгоре?

— Важно е, малкият. Момичетата, дето се вика, се изненадват приятно на двойната или тройната надница и полагат всички усилия. Три четвърти от клиентелата им са грубияни, бандити и извратени типове. Но момичетата предпочитат културните и щедри мъже. И ще бачкат. Ще бачкат яко. За да ти хареса. И да потърсиш следващия път пак тях.