Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Интересна мисъл — кимнах аз.

Дали пък да не взема наистина да опитам?

— А откъде ги знаеш тия работи? Да не ходиш по нощните клубове?

— Ходя понякога — призна босът. — Когато се скараме с моята. Сдърпаме се и — в клуба.

— Че там гъмжи от бандити! Нали ги мразиш!

— Вярно е — потвърди Михаил и пак жадно отпи. — Мразя ги. До дън душа. Но ги търпя. Какво да се прави? Където са мацките, там са и бандитите. И обратното.

Не коментирах.

— Повярвай ми — каза босът. — Когато човек от нашата черга се кара с жена си, общуването с професионалистка е едно от най-мощните средства да си успокоиш нервите. Всички се продават. Всички. Включително и съпругите.

— Напълно е възможно.

— Това не е тайна за никого. Просто отиваш и научаваш степента на тяхната продажност… Всички обичат парите! — Михаил разпери ръце и се протегна така яко, че кокалите му изпукаха. Гръдният му кош се изду като бъчва. — В страна, където жените и представителите на закона се продават на всеки ъгъл, не можеш да вярваш в нищо, освен в парите! Вярвай в тях, Андрюша, и се успокой! Два милиона са ни в джоба! Ще ги купим всичките, всичките! До един! Ето, вкиснал си се: ах, какво ще стане, издирват ме, дето се вика, ще ме приберат — стига си се втелявал, успокой се! В най-лошия случай ще ти друснат една година. Хайде да е година и половина. Ще си ги излежиш като на курорт. Деликатеси, книжки, списания… То да ида аз да ги излежа, ама как? Кого да сложа тука вместо себе си? Тебе ли? Ще съсипеш бизнеса. Прекалено си импулсивен и добричък…

— Недей да вибрираш — отроних великодушно. — Ще си излежа и ще се върна. Само бизнесът да оцелее…

— Да — убедено каза Михаил. — Това е най-важното.

— Колкото до мацките обаче, не си прав. Жените са продажни, докато има мъже да ги купуват.

— Да бе, да.

Разтърках си силно очите и захапах следващата цигара.

— Ами жена ти — изведнъж от само себе си ми изскочи въпросът — знае ли, че ходиш по курви?

— Не съм сигурен — изскърца босът. — Досеща се, предполагам. Да не е тъпа.

Той ценеше жена си. Много пъти го бях забелязвал. За разлика от мен босът Михаил никога не крещеше на жена си по телефона и не я нагрубяваше, ако тя се обадеше в неудобно време.

— И какво? — попитах аз.

— Ами нищо. Примирява се, следователно…

— Моята не би се примирила.

— То си е ваша работа — тегли чертата босът. — Ставаме и тръгваме.

— Чакай да си допием.

— Не. Стига толкова.

— Последно, а?

Изобщо не се помръднахме. Бяхме напълно смазани от четиринайсетчасовия работен ден. Имах чувството, че главата ми е от чугун, а краката от памук.

— Ставаме — каза босът.

— Допиваме — предложих аз.

— Ставаме!

— Допиваме!

— Ставаме!

По-големият победи както винаги. Той пръв преодоля моментния пристъп на физическа слабост. Скочи: изправи се рязко, мощно, с едно енергично движение. Не стана, а именно скочи. Давайки пример на слабака подчинен. На сополанкото, когото някога измъкна от калта и му даде хляба в ръцете.

Но опитът на боса да тръгне неочаквано завърши с несполука — той залитна, размаха ръка с надеждата да се вкопчи в нещо здраво и рухна на пода с всичките си деветдесет килограма. Завтекох се да помогна, но Миша Мороз вече си бе възвърнал самоконтрола. Беше се изправил и изтриваше с ръка влажните си устни. В този момент осъзнах, че той е пиян като талпа, тотално, и само силната воля го държи да не падне без съзнание.

През последния месец старшият съдружник и първоосновател забележимо сдаде. Изпосталя. Спря да ходи на фитнес. Пушеше много. Придоби нови жестове — например започваше от време на време да дири безпощадно с нокти брадясалата си адамова ябълка. Изглеждаше много първобитно, животинско. Даже гласът му се промени. Допреди месец това масивно широкоплещесто същество ръмжеше с гърлен началнически бас, а сега от устата му излиташе писклив фалцет. Да, рекох си тъжно, май яко се е наплашил от ставащото и явно се страхува от затвора много повече от мен. Доларовият милионер, собственикът на банката, деветдесеткилограмовият боксьор Михаил се страхува.

Пияни, изморени, със скъпите си, но страшно измачкани сака, захапали цигари, търкайки с пръсти бузи и чела, се изправихме пред масата и се умислихме.

Пред нас се трупаха камари ключове — много връзки ключове. Всяка от тях беше украсена с някаква тъпа, но голяма и запомняща се висулка, необходима само за ориентиране в купищата изрязан никелиран метал. Всеки ключ беше за конкретна врата, конкретно пространство зад тази врата, конкретна собственост. Важното беше да не се объркват.