Крис Муни - Да помним Сара

Майк оставя кутийката кола върху земята и приближава Бил.

— Наистина ли не виждаш нищо странно в това, че и трите са правили аборт?

— Случва се много по-често, отколкото си мислиш.

— А ако се окаже, че и трите са го правили на едно и също място?

— Добре, да приемем, че това, което казваш, е истина.

— Да приемем.

— Каква е връзката с Джона?

— Не знам. Точно затова прехвърлих топката на Мерик. Но подобно нещо се нарича улика.

Бил пуска гъбата в кофата и вдига бирата си от капака на колата.

— Казвай.

— Сетих се за оня петък, когато се появи в кухнята, изтупан като младоженец. На другата сутрин Грейс дойде при мен и ми каза: „Чичо Майкъл пак се усмихва.“

— Не съм искал да стане така.

— Напротив, ти друго не правиш. — Бил насочва към приятеля си отвореното гърло на бутилката. — Нали точно ти отиде при Лу и не миряса, докато старецът не изплю оная гадост за майка ти. Още нещо, в което да си блъскаш главата, ама не, и това не ти стига. Затова се вдигаш чак до Ню Йорк, за да изровиш кирливите ризи на Джес отпреди двайсет години. И като теглиш чертата? Едното няма нищо общо с другото.

— Мисля, че си струва да се провери.

— Да, отвлича ти вниманието.

— От какво?

Бил отпуска и двете ръце върху капака на форда. Заглежда се в етикета на бирената бутилка, а от колата капе вода.

— Казвам ти го, защото те обичам. Остави Сара на мира. Ако искаш, плачи, реви, напий се, направи каквато дивотия ти хрумне, и аз ще бъда „за“, щом така искаш. Ама всичкото това ровене… това трябва да престане, Съли. Все някога трябва да престанеш и да продължиш напред.

Майк пали цигара и обръща лице към предната морава, където Грейс и Ема седят и си играят с кукли. Пола се е настанила върху стълбите с притисната към ухото си безжична слушалка, а със свободната си ръка чеше легналия на една страна и прималял от удоволствие Фанг.

Момичето вижда, че Майк гледа към тях, и махва за поздрав. Той маха в отговор.

— Наистина е пораснала, нали?

— Съжалявам много, Съли. Съзнавам, че това не оправя нещата, но не знам какво друго да кажа.

— Ще поизляза за малко.

— Изчакай вечерята. Пати приготвя пържоли. Няма да преядеш.

— Друг път. Благодаря, че гледахте кучето. Приятна вечеря — казва Майк и тръгва към Фанг.

Майк е на път за вкъщи, когато някаква неясна причина го кара да се отбие до гробището. Обръща, без да се замисля, и ето че сега стои, изправен почти като в транс, пред гроба на Джона. Фанг остава в камионетката — твърде уморен е, за да се раздвижи.

Онази сутрин, когато говори с Джес по телефона, не можа да се сдържи и бе плакал за Сара. Добре, не го отрича, само че как да я остави? Даже по-късно, докато Мерик по заобиколен начин му каза, че Сара е вече мъртва, някаква част от Майк продължава да се надява. Докато опакова нещата от нейната стая, същата тази част отказва да загуби надежда, убеждава го, че не постъпва правилно. И ето го сега, застанал на ръба на този гроб, усеща същата надежда отново да изгаря гърдите му. Няма да я оставя. И знаете ли какво? Никой не може да ме накара.

Може Бил да е прав. Може би намира разтуха в цялото това ровене.

Джона лежи на два метра под него, изолиран в дървен сандък, залят с балсамираща течност. Тревата наоколо е прясно окосена. Майк вижда влажни стръкчета, полепнали по обувките, и си спомня колко обичаше Сара да тича боса и как понякога пристигаше откъм задния двор с позеленели ходила, докарвайки Джес до лудост заради разпръснатите по целия мокет парченца трева. Спомня си навика й да изчопля сиренето от пицата: „Тате, това й е най-хубавото, искам да ям само най-хубавото.“ Как изпада в ярост, ако не й позволят сама да си избере какво да облече, сама да определи колко конфитюр иска върху палачинката или колко шоколадови пръчици да сложат в курабийките, които пекат двете с майка й. Всяка мисъл за Сара е придружена от спомен за нейната упоритост, за тези незначителни изяви на желанието й сама да взема решения, да доказва своята независимост, сама да ръководи живота си и Бог да ти е на помощ, ако й застанеш на пътя. Да си я спомня по този начин, пълна с решителност и енергия, може също да е вид самозаблуда. Може би не иска да приеме, че е тръгнала доброволно с Джона, без значение колко е била разстроена.

Защо не си започнала да риташ и пищиш, когато той се е приближил, Сара? Защо не си изпаднала в едно от присъщите ти състояния на ярост? Щях да те чуя. Защо тръгна с него и ме изостави?

В този гроб лежат не един, а четири трупа. И така ще бъде винаги, освен ако не направи отделно опело за Сара; може да погребе зимния й екип, след като свършат с него в полицията. Само че няма как да погребеш вещ — погребват се хора. Приготвят ги за полагане в земята и каквото там предстои по-нататък. Не можеш да се сбогуваш с един зимен екип. Поне той не може.