Крис Муни - Да помним Сара

— Да, но…

— Има ли нещо общо с Джона? — Гласът на Роуз изтънява.

— Може би се хващам за сламка, но…

— Кажи ми въпреки това.

— Първо да говоря със Синди. Ако онова, което си мисля, излезе вярно, първата ми работа утре сутринта ще е да ти позвъня.

— Ще изчакаш ли? Трябва да го потърся.

— Ще изчакам.

Роуз оставя слушалката върху нещо твърдо, чува се отваряне на врата. Докато слуша меките шумове от стъпки, от отваряне на чекмеджета, той обмисля как да започне разговора със Синди Гилмор. Не, Маргърет Ан Кларкстън. По всичко личи, че тази жена не желае да говори за случилото се с нейната дъщеря. Ако телефонът й има дисплей за показване на абоната, щеше да разпознае името на Роуз Жиру, но тя е вдигнала слушалката, а после я е наругала.

Синди не би посмяла да се държи така, ако й се обади полицай.

Мерик няма да го направи. В неговите очи случаят е приключен. Може би Бавния Ед. Сигурно ще трябва да се нарушат няколко правила, но може да опита…

Роуз се връща на телефона.

— Ето го — казва тя и диктува номера.

— Благодаря, Роуз.

— Обещай да ми се обадиш, ако излезе нещо.

— Обещавам най-тържествено.

Докато намери автомат, две преки по-нататък, вече е успял да си изгради солидна и, надява се, убедителна версия. Набира (това е ненормална работа) и чува с облекчение как от другата страна вдигат слушалката.

— Ало — обажда се сприхав женски глас.

— Госпожа Кларкстън?

— Да.

— Госпожо Кларкстън, казвам се детектив Смитс. Съжалявам, задето ви притеснявам, но трябва да поговоря с вас. Искам да ви задам набързо един въпрос, ако не възразявате.

— Нямам желание да разговарям с хора като вас. Висяхте в къщата ми ден и нощ, казала съм ви всичко, което зная за онова чудовище. Точка по въпроса. Разбрахте ли? Край.

На дисплея й не се изписва абоната. Предполага, че й се обаждат от нейния град.

Лицето ти обаче, гласът — излъчвани са по всички големи телевизии, даже по Си Ен Ен. Ами ако познае гласа ти?

Вече е твърде късно, затова Майк хваща бика за рогата:

— Католичка ли сте, госпожо Кларкстън?

— Това ли искахте да ме питате?

— Знам, че въпросът ми е необичаен, но наистина е важно да знам.

— Бях католичка. Ударението е на „бях“.

— Правили ли сте… Разбирам колко личен е този въпрос, но трябва да разбера дали сте правили аборт преди рождението на Карълайн.

В другия край на линията настава мъртва, звънтяща тишина.

— Мога да си представя колко трудно ви е било — обажда се Майк. — Повярвайте ми, ако изобщо има човек на тази земя, който може да разбере какво ви е минало през главата, това съм аз. Никога не бих си позволил да попитам, ако не бе толкова важно.

— Дъщеря ми е мъртва от двайсет и четири години. — Грубия тон вече го няма. Сега в гласа й се долавя смесица от сълзи и гняв. — Не искам да го преживявам отново. Стига ми общуването с хора като вас. Неслучайно съм си сменила името. Няма да ви позволя отново да ми откраднете живота.

— Значи отговорът е „да“?

Разнася се автоматичният сигнал на централата. Майк поставя обратно слушалката и излиза на улицата. Махва към едно такси, а с другата ръка набира номера на Мерик.

— Значи си казал на Мерик — обръща се Бил към Майк. — Сега той е на ход.

— Почти съм сигурен, че нищо няма да направи.

— Съли, нали е обещал да провери.

— Това не ме въодушевява особено.

Бил се връща към работата си с потопената в сапунена вода гъба. Мие предния капак на новия, светложълт форд на Пати. Обул си е шорти, джапанки и блуза с къс ръкав, която оставя на показ името на популярна в миналото група, татуирано върху двата му масивни бицепса. Копринената тъкан на блузата е изпъстрена със стотици миниатюрни корици от „Плейбой“.

Наближава шест. Слънцето се спуска към хоризонта, но въздухът е все още топъл. Майк току-що пристига от службата на Мерик. След като каца на летище „Логан“, първата му работа е да отиде при него, в полицията, за предварително уговорената среща. Разказва му всичко, освен че се е представил за полицай.

— Хубав цвят — отбелязва Майк. — Всичките розови ли бяха разпродадени?

— Пати си я избра — отвръща Бил с равен глас. — Нищо общо нямам.

— Затова ли си кисел?

— Тежък ден. Близначките. — Бил поклаща глава. — Понякога ми се ще да бях стерилен.

— Обзалагам се на каквото кажеш, че Маргърет Кларкстън си е направила процедурата в Ню Хампшир.

Напрегнатият израз върху лицето на Бил е същият, който видя преди малко, изписан върху физиономията на Мерик. Недей да отговаряш. Само кимвай и може би този човек ще млъкне и ще се разкара.