Ларш Кеплер - Хипнотизаторът

Шофьорът на таксито, който ги оставя пред хотел Биргер Ярл, носи червена шапчица. Маха им мрачно в огледалото за обратно виждане и те виждат, че е монтирал коледно джудже от пластмаса върху табелата на покрива на таксито.

Симоне поглежда към фоайето на хотела и тъмните прозорци на ресторанта и казва, че може би е странно да живееш в хотел, когато се намираш само на двеста метра от дома си.

— Но наистина не ми се влиза в нашето жилище отново — добавя тя.

— Естествено — казва Ерик.

— Никога повече.

— Нито пък на мен — казва Бенджамин.

— Какво ще правим? — пита Ерик. — Да отидем на кино?

— Гладен съм — изрича тихо Бенджамин.

Ерик имаше значително преохлаждане, когато хеликоптерът пристигна в болницата на Умео, раната не беше сериозна — двойно изолираният куршум беше минал право през мускула на лявото рамо и едва бе увредил външната част на костта. След операцията го сложиха в същата стая, в която беше настанен Бенджамин за лечение и възстановяване след обезводняването. Бенджамин не бе имал сериозни кръвоизливи и бързо се съвзе. Само след ден в болницата той бе започнал да говори за това, че иска да се прибере у дома. В началото Ерик и Симоне не бяха съгласни. Те искаха той да остане под наблюдение поради болестта си и за да намерят някой, който да му помогне да се справи с всичко, което беше преживял. Психоложката Шерстин Бенгтсон имаше потиснат вид и сякаш не разбираше истински степента на опасност, на която Бенджамин е бил изложен. Когато се срещна с Ерик и Симоне, след като бе разговаряла с Бенджамин в продължение на четирийсет и пет минути, тя изтъкна накратко, че момчето се чувства добре според обстоятелствата, че те трябва да изчакат, да му дадат време.

Ерик и Симоне се питаха дали психоложката просто бе искала да ги успокои, защото за тях беше ясно, че Бенджамин се нуждае от помощ, виждаха го как се вглъбява в спомените си и макар че вече бе решил да не обръща внимание на някои от тях, предусещаха, че ако бъде оставен сам, той ще се затвори около това, което се е случило, подобно на скала, която се затваря около фосила.

— Познавам двама наистина добри психолози — каза Ерик. — Ще говоря с тях веднага щом пристигнем.

— Чудесно.

— А ти как си? — продължи Ерик.

— Чух да се говори за един хипнотизатор, който…

— Да се пазиш от него.

— Знам — усмихна се Симоне.

— Наистина — каза той после — ние всички ще имаме нужда заедно да преодолеем това, което се случи.

Тя кимна и погледът й стана замислен.

— Малкият ми Бенджамин — каза тя нежно.

Ерик отиде и легна в съседното на Бенджамин легло, а Симоне се настани на стола между двете легла. Те гледаха сина си, който лежеше в леглото блед и слаб. Не можеха да откъснат поглед от лицето му, също както когато се беше родил.

— Как си? — попита Ерик внимателно.

Бенджамин беше обърнал лицето си към прозореца. Тъмнината отвън превръщаше стъклото във вибриращо от поривите на вятъра огледало.

Когато Бенджамин с помощта на Ерик се беше промъкнал горе на покрива на автобуса, той чу втория изстрел. Беше се подхлъзнал и за малко щеше да падне във водата. В същия миг бе видял Симоне на ръба на голямата дупка в леда. Тя беше му извикала, че автобусът потъва и той трябва да се прехвърли на леда. Бенджамин видя спасителния пояс в черната разлюляна вода зад автобуса и скочи. Беше го хванал, нахлузи го върху себе си и заплува към ръба. Симоне легна на леда и пропълзя напред до ръба на дупката. Тя го достигна, изтегли го за пояса, отведе го малко по-настрани от дупката. Свали си якето и го уви около него, прегърна го силно и му каза, че един хеликоптер вече идва към тях.

— Татко остана там — заплака Бенджамин.

Автобусът изчезна с трещене надолу под водата и стана тъмно. Разплискаха се неспокойни вълни, чуваше се бълбукане на големи въздушни мехури. Симоне беше се изправила и видя как ледените блокове се успокоиха върху раздвижилата се вода.

Тя се свлече и силно притисна Бенджамин до себе си, когато изведнъж тялото му потрепери. Той беше изтръгнат от ръцете й, опита се да се задържи, но се хлъзна и падна. Въжето на спасителния пояс се опъваше през леда и стигаше до водата. Бенджамин беше повлечен към дупката в леда. Той се съпротивляваше, босите му крака се пързаляха и крещеше. Симоне го хвана и заедно двамата се хлъзгаха към водата.

— Това е татко — извика Бенджамин. — Беше си сложил въжето около кръста!

Лицето на Симоне беше станало твърдо и непоколебимо. Беше хванала спасителния пояс, изви и двете си ръце около него и заби петите си в леда. Бенджамин изкривяваше лице от болка, докато се хлъзгаха все по-близо до ледената дупка. Въжето беше толкова силно опънато, че един глух звук се чуваше, когато се триеше по ръба на леда. Внезапно борбата с тегленето се обърна: въжето продължаваше да бъде опънато, но те можеха да се издърпат назад и да се отдалечат от дупката. След това вече нямаше почти никаква съпротива. Бяха изтеглили Ерик през пролуката на покрива и сега той изплуваше бързо към повърхността. Няколко секунди по-късно Симоне можа да го изтегли върху леда. Там той лежеше по лице и дишаше, докато едно червено петно се разширяваше под него.