Ларш Кеплер - Хипнотизаторът

— Би трябвало скоро да те изпишат — казва Юна.

— Хубаво би било — тихо казва Йозеф.

— Но ще бъдеш преместен в ареста.

— Лизбет каза, че прокурорът нищо не смята да предприема — казва той, поглеждайки към социалната служителка.

— Така стояха нещата, преди да имаме свидетел.

Йозеф бавно затваря очи.

— Кой?

— Доста разговаряхме двамата — казва Юна. — Но може би искаш да промениш нещо, което си казал, или да добавиш нещо, което не си казал.

— Евелин — прошепва той.

— Няма да излезеш на свобода много дълго време.

— Лъжеш.

— Не, Йозеф, казвам истината. Повярвай ми. Ще ти бъде наложена мярка постоянно задържане под стража и вече имаш право на адвокат.

Йозеф се опитва да вдигне ръка, но няма сили.

— Хипнотизирали сте я — казва той с усмивка.

— Не.

— Дума срещу дума — казва той.

— Не съвсем — казва Юна и наблюдава чистото, бледо лице на момчето.

— Имаме и веществени доказателства.

Йозеф стиска здраво зъби.

— Нямам излишно време да седя тук, но ако искаш да ми разкажеш нещо, мога да остана още малко — приветливо казва Юна.

Изчаква половин минута, потропва с пръсти по облегалката на стола, става, взима касетофона, кима набързо на социалната служителка и напуска стаята.

В колата пред болницата Юна мисли, че трябваше да предизвика Йозеф с разказа на Евелин, трябваше да го направи, за да види реакцията на момчето. Кипящата арогантност на Йозеф Ек може би щеше да го подведе да признае, ако бе провокиран.

Обмисля за миг дали да се върне, но не го прави, за да не закъснее за вечерята при Диса.

Когато излиза на улица Лютценгатан и паркира пред светлата сграда, навън е тъмно и мъгливо. Приближавайки се към входа, му става необичайно студено, поглежда замръзналата трева на площад Карлаплан и черните клони на дърветата.

Опитва се да си представи Йозеф легнал в леглото си, но единственото, което вижда, е онази хриптяща и бълбукаща дренажна система. И все пак има чувството, че е видял нещо важно, но не го е разбрал.

Усещането, че нещо не е наред, продължава да тлее в него, докато се вози в асансьора до апартамента на Диса и звъни на вратата. Никой не отваря. Юна чува, че на стълбището над него има някой, който въздиша на пресекулки или плаче съвсем тихо.

Диса отваря вратата с притеснено изражение на лицето, облечена само по сутиен и чорапогащник.

— Смятах, че ще закъснееш — обяснява тя.

— Значи вместо това, малко съм подранил — казва Юна и леко я целува по бузата.

— Влез и затвори вратата, преди всички съседи да са видели задника ми.

Уютното антре ухае на храна. Розова лампа с ресни докосва главата на Юна.

— Приготвила съм морски език и пресни картофи — казва Диса.

— С разтопено масло?

— И с гъби, магданоз и телешки бульон.

— Звучи вкусно.

Апартаментът е доста стар, но всъщност е приятен. Има само две стаи и кухня, но таваните са високи. Големите прозорци с дограма от тиково дърво гледат към площад Карлаплан, таванът е облицован с лакирано дърво, а красивият под е полиран.

Юна влиза с Диса в спалнята й. Той се спира, опитва се да разбере какво е видял при Йозеф. Върху неоправеното легло има включен лаптоп, тя е разпръснала книги и листове около себе си.

Той сяда в креслото и я чака да се облече. Без да казва нищо, тя застава с гръб към него, за да закопчае ципа на тясната си, семпло скроена рокля.

Юна поглежда в една отворена книга и вижда голяма черно-бяла снимка на гробище. На заден фон се виждат археолозите, облечени в дрехи от четирийсетте години, гледащи към фотографа. Изглежда, току-що са започнали разкопки на мястото и са маркирали района с петдесетина знаменца.

— Това са гробове — тихо казва тя. — Знамената показват местоположението на гробовете. Човекът, който е водил разкопките на това място, се казваше Ханес Мюлер. Почина преди известно време, но сигурно вече беше на сто години. През цялото време работеше в института. Приличаше на добра стара костенурка…

Застанала пред високото огледало, сплита правата си коса на две тънки плитки, после се обръща и го поглежда.

— Как изглеждам?

— Хубава си — казва топло Юна.

— Да — тъжно отговаря тя. — Как е майка ти?

Юна хваща ръката й.

— Добре е — прошепва той. — Поздравява те.

— Много мило, какво каза?

— Да не ми обръщаш внимание.

— Аха — мрачно отговаря Диса. — И разбира се, е права.

Бавно прокарва пръсти през гъстата му рошава коса. Поглежда го с неочаквана усмивка, после отива до лаптопа, изключва го и го слага на шкафа.