Ларш Кеплер - Хипнотизаторът

Йозеф отваря очи и бавно поклаща глава. Юна чака и наблюдава лицето му.

— Случило се е нещастие — казва Йозеф. — Цялото ми семейство е сполетяно от нещастие.

— Никой ли не ти е разказал какво се е случило? — пита Юна.

— Не много — едва-едва изрича той.

— Отказва да се среща с психолози и съветници — пояснява социалната служителка.

Юна си мисли колко различно бе звучал гласът на Йозеф по време на хипнозата. Сега той изведнъж става тънък, почти незначителен и през цялото време питащ.

— Смятам, че знаеш какво се е случило.

— Не е необходимо да отговаряш — казва Лизбет Карлен бързо.

— Ти си на петнайсет години вече — продължава Юна.

— Да.

— А какво прави на своя рожден ден?

— Не си спомням — отговаря Йозеф.

— Получи ли подаръци?

— Гледах телевизия — отговаря Йозеф.

— Отиде ли при Евелин? — пита Юна с неутрален глас.

— Да.

— В апартамента й ли?

— Да.

— Там ли беше тя?

— Да.

Мълчание.

— Не, не беше там — поправя се Йозеф разколебано.

— Къде е била тогава?

— Във вилата — отговаря той.

— Хубава ли е тази вила?

— Хубава не… но уютна.

— Тя зарадва ли се?

— Кой?

— Евелин.

Мълчание.

— Носеше ли нещо с теб?

— Една торта.

— Торта? Вкусна ли беше?

Той кима.

— Евелин хареса ли я? — продължава Юна.

— За нея трябва само най-доброто — казва той.

— Получи ли подарък от нея?

— Не.

— Но може би тя ти изпя…

— Не пожела да ми даде подаръка — казва той засегнато.

— Така ли каза тя?

— Да, така каза — отговаря той бързо.

— Защо?

Мълчание.

— Сърдита ли ти беше? — пита Юна.

Той кима.

— Тя искаше ли да направиш нещо, което не можеше да направиш? — продължава Юна спокойно.

— Не, тя…

Йозеф продължава да говори шепнешком.

— Не чувам, Йозеф.

Той продължава да шепне. Юна се доближава, опитва се да чуе думите и се навежда над него.

— Този проклет дявол! — изкрещява Йозеф в ухото му.

Юна се отдръпва назад, заобикаля леглото, разтърква ухото си и се опитва да се усмихне. Лицето на Йозеф е пепелносиво, когато изсъсква:

— Ще го надуша този проклет хипнотизатор и ще му прегриза гърлото, ще го преследвам него и неговото…

Социалната служителка бърза към леглото и се опитва да изключи записа.

— Йозеф! Имаш право да мълчиш, ако…

— Не се месете в това! — прекъсва я Юна.

Тя го гледа с объркан поглед и казва с треперещ глас:

— Преди разпита би трябвало да го информирате…

— Не, грешите, няма закони, които да регулират това — заявява Юна с повишен тон. — Има право да мълчи, така е, но няма изискване, че трябва да го информирам за това право.

— Извинете тогава.

— Няма нищо — промърморва Юна и след това се обръща към Йозеф: — Защо си сърдит на хипнотизатора?

— Не е необходимо да отговарям на въпросите ти — отговаря Йозеф и се опитва да посочи социалната служителка.

Петък следобед, единайсети декември

Разпитът на Евелин ще се проведе в една от стаите на криминалния отдел. За да направи скучната стая по-уютна, някой е сложил метална кутия с джинджифилови курабийки на бюрото и електрически свещници от Икеа на прозорците. Евелин и съветника й вече седят на столовете си, когато Юна започва записа…

— Знам, че въпросите ми ще бъдат трудни, Евелин — казва той тихо и я поглежда за миг. — Но ще съм благодарен, ако въпреки това ми отговориш, доколкото можеш.

Евелин не отговаря, а поглежда в скута си.

— Защото не мисля, че е от твоя полза да мълчиш — внимателно продължава той.

Тя не реагира, само втренчено гледа в скута си. Съветникът на Евелин, мъж на средна възраст с рядка брада, гледа Юна безизразно.

— Да започвам ли, Евелин?

Тя поклаща глава. Той чака. След малко тя вдига глава и среща погледа му.

— Отиде в гората с пушката, за да се самоубиеш, нали?

— Да — прошепва тя.

— Радвам се, че не го направи.

— Аз не се радвам.

— Опитвала ли си да го направиш и друг път?

— Да.

— Преди този случай?

Тя кима.

— Но не преди Йозеф да дойде с тортата?

— Не.

— Какво каза той?

— Не искам да мисля за това.

— За кое? За това, което той каза ли?

Евелин се изправя на стола и устата й се присвива.

— Не си спомням — почти беззвучно казва тя. — Сигурно не е било нещо особено.

— Смятала си да се застреляш, Евелин — напомня й Юна.

Тя става, отива до прозореца, гаси свещника и отново го запалва, връща се на стола си и сяда със скръстени ръце върху корема.