Ларш Кеплер - Хипнотизаторът

— Ей, ти! — казва мъжът срещу нея с дразнещо настоятелен глас.

Тя се прави, че не го чува, гледа през прозореца и все едно слуша телефона си.

— Ало-о-о-о? — упорства мъжът.

Дава си сметка, че той няма намерение да престане, преди да е получил нейното внимание. Подобно на много мъже той, изглежда, не разбира, че жените си имат свой собствен живот, собствени мисли, че жените не живеят в постоянна готовност да ги слушат.

— Ей, ти, не чуваш ли, че говоря на теб! — повтаря мъжът.

Симоне се обръща към него.

— Много добре те чувам — казва тя спокойно.

— Тогава защо не отговаряш? — пита той.

— Ето че отговарям.

Той мига няколко пъти и след това изстрелва:

— Ти си жена? Нали?

Симоне преглъща и си мисли, че този е от оня вид мъже, които имат намерение да я накарат да си каже името, да разкаже какво е гражданското й състояние, докато накрая не я провокира да стане наистина неприятна.

— Ти си жена? Нали?

— Само това ли те интересува? — пита тя рязко и се обръща отново към прозореца.

Той сменя мястото си и се настанява до нея:

— Я чуй какво ще ти кажа… Аз имах жена, и моята жена, моята жена…

Симоне усеща няколко капки слюнка да падат върху бузата й.

— Тя беше като Елизабет Тейлър — продължава той. — Знаеш ли коя е тя?

Той разтърсва ръката й.

— Знаеш ли коя е Елизабет Тейлър?

— Да! — отвръща Симоне нетърпеливо. — Разбира се, че знам.

Той се накланя доволно назад.

— Винаги е с нови мъже — хленчи той. — Все по-добри и по-добри, диамантени пръстени, подаръци и огърлици.

Влакът забавя ход и Симоне разбира, че трябва да слиза, пристигнали са в Тенста. Тя става, но той препречва пътя й.

— Дай ми една малка прегръдка, искам само една прегръдка.

Тя се извинява със стиснати зъби, отмества ръката му и усеща една длан да я шляпва по задника. В същия момент влакът спира, мъжът губи равновесие и отново тежко сяда на седалката.

— Развратница — казва той съвсем спокойно след нея.

Тя слиза от влака, излиза тичешком от станцията на метрото, преминава през покрития с плексиглас мост и слиза надолу по стълбата. Пред търговския център седят трима пияни мъже на една пейка и разговарят с дрезгави гласове. Симоне бърза към главния вход и се опитва да се свърже с Ерик по мобилния телефон. От магазина за алкохол се носи мирис на старо червено вино от една счупена бутилка. Силно задъхана, тя бърза край бюфетната витрина пред ресторанта. Вижда подредена царевица от консерва, парченце краставичка и сухи листа салата. В средата на покрития площад има голямо табло, което дава описание на магазините в търговския център. Тя чете, докато намира това, което търси: Ателие за татуировки Тенста. Според посочения план трябва да се намира някъде в дъното, най-горе. Тя тича в посока към ескалатора, докато майки с деца, пенсионери, хванати под ръка, и избягали от училище тийнейджъри се мотаят наоколо.

В мислите си тя вижда как младежите се събират около легнало момче, как тя си пробива път напред и разбира, че това е Бенджамин, как кръвта просто не спира да тече от започналото татуиране. Изкачва с големи крачки ескалатора. В същия миг, в който достига горния етаж, погледът й регистрира някакво странно движение в дъното, в една празна част на етажа. Изглежда, че някой виси през парапета. Тя се насочва натам и колкото повече приближава, все по-ясно вижда какво всъщност се случва: две деца държат трето дете през парапета. Някаква едра фигура марширува зад тях с размахани ръце около себе си, като че се грее на запален открит огън.

Лицата на децата изглеждат съвършено спокойни, докато държат ужасеното момиче над ръба.

— Какво правите? — вика Симоне, докато върви срещу тях.

Не смее да тича, бои се да не ги уплаши и те да изпуснат момичето. Разстоянието е поне десет метра право надолу до вътрешния площад на партерния етаж.

Момчетата са я видели и се преструват, че ще изпуснат момичето. Симоне извиква, но те държат момичето, след което бавно го издърпват. Едно от тях се усмихва със странна усмивка към Симоне, преди да побягнат. Само едрото момче остава. Момичето се е свило настрани под парапета. Симоне се спира с препускащо сърце и се навежда над нея.

— Как си?

Момичето само трепери и поклаща глава мълчаливо.

— Трябва да отидем до охраната — обяснява Симоне.

Момичето отново поклаща глава. Цялата трепери и се свива на кълбо до парапета. Симоне гледа към едрото яко момче, което просто стои съвсем спокойно и ги наблюдава. Младежът е облечен в тъмна ватирана дреха и носи черни слънчеви очила.