Ларш Кеплер - Хипнотизаторът

— Какво стана, когато срещна Евелин? — пита той.

— Не биваше да ходя при нея.

— Вчера ли беше това?

— Тя се криеше в лятната вила — прошепва момчето, усмихвайки се.

— Коя лятна вила?

— На леля Соня — казва Йозеф уморено.

— Опиши какво се случва във вилата?

— Аз само стоя, Евелин е недоволна, знам какво си мисли — промърморва той. — За нея съм само едно куче, не струвам нищо…

Сълзите на Йозеф се стичат, устата трепери.

— Евелин ли ти казва това?

— Не искам, не е нужно, не искам — скимти Йозеф.

— Какво не искаш?

Клепачите му затреперват конвулсивно.

— Какво става сега, Йозеф?

— Тя казва, че трябва да хапя и да хапя, за да си получа наградата.

— Кого трябва да хапеш?

— Във вилата има една снимка… снимка в рамка, която прилича на зелена мухоморка… това са татко, мама и Кнутет, но…

Тялото му изведнъж се стяга, краката се движат бързо и тромаво, той започва да излиза от твърде дълбоката хипноза. Ерик внимателно го овладява, успокоява го и го връща нагоре няколко степени. Старателно затваря вратите към всички спомени на пациента от деня и всички спомени от хипнозата. Нищо не трябва да остане отворено, когато започне внимателният процес на събуждане.

Йозеф лежи усмихнат на леглото, когато Ерик го оставя. Криминалният инспектор става от стола в ъгъла, излиза с Ерик от стаята и отива до автомата за кафе.

— Впечатлен съм — казва Юна тихо и изважда телефона си.

Усещане за пустота обзема Ерик, усещането, че нещо е безвъзвратно объркано.

— Преди да проведеш следващите няколко разговора, искам да подчертая нещо — казва Ерик. — Пациентът винаги казва истината, когато е в състояние на хипноза, но разбира се, става дума единствено за неговата истина, той говори само за това, което самият той възприема като истина, следователно описва своите собствени субективни спомени, а не…

— Наясно съм — прекъсва го Юна.

— Хипнотизирал съм шизофреници — продължава Ерик.

— Какво искаш да кажеш?

— Йозеф говореше за сестра си…

— Да, че тя е искала от него да хапе като куче и така нататък — казва Юна. Той набира номер и слага телефона до ухото си.

— Не е сигурно, че сестра му е казала да прави тези неща — обяснява Ерик.

— Но може и така да е — казва Юна и вдига ръка, за да накара Ерик да замълчи. — Аня, злато мое…

Един мек глас се дочува от телефона.

— Можеш ли да провериш нещо? Да, точно така. Йозеф Ек има леля на име Соня и тя има къща или лятна вила някъде и… Да, това… много мило.

Юна вдига поглед към Ерик.

— Извинявай, щеше да кажеш още нещо.

— Само че също така не е сигурно, че Йозеф е убил семейството си.

— Но възможно ли е той сам да си е причинил нараняванията? Може ли сам да се е накълцал така? Твоята преценка каква е?

— Отговорът е не, но разбира се, теоретично е възможно — казва Ерик.

— В такъв случай смятам, че нападателят ни лежи там, вътре — заключава Юна.

— И аз така мисля.

— В състояние ли е да избяга от болницата?

— Не — усмихва се Ерик изненадан.

Юна тръгва в посока на коридора.

— До къщата на лелята ли отиваш? — пита Ерик.

— Да.

— Мога да дойда с теб — казва Ерик и тръгва. — Сестрата може да е ранена или в състояние на остър шок.

Вторник по обяд, осми декември

Симоне седи и гледа през прозореца във вагона на метрото. Тя все още е потна, след като бе напуснала празния апартамент и тичешком стигна до станцията на метрото.

В момента влакът е спрял на Хювюдста.

Мисли си, че би трябвало да вземе такси, но се опитва да се успокои, че нищо не се е случило, че тя знае, че винаги се тревожи излишно. Гледа телефона си отново и се пита дали странната жена, с която бе разговаряла преди малко, бе майката на Айда и дали тя беше права, че Айда се намира в ателие за татуировки в центъра на Тенста.

Вратите се затварят, но веднага се отварят отново, далеч напред се чуват викове, вратите отново се затварят и влакът най-сетне потегля.

Някакъв мъж шумоли с вестниците си точно срещу нея. Той ги събира накуп, после ги разстила на седалката до себе си, изглежда, сравнява нещо, отново ги сгъва. В отражението на прозореца тя вижда, че от време на време той й хвърля погледи. Размишлява дали да смени мястото си, но се отказва, когато едно кликване на телефона й известява, че е получила съобщение. То е от Илва от галерията. Симоне няма сили да го отвори. Бе се надявала съобщението да е от Ерик. Вече не знае колко опита бе направила, и сега отново се обажда на мобилния му телефон. Вслушва се в немите тонове и внезапното превключване към гласовата поща.