Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

— Мистър Багър, късно снощи се обадиха от казиното, но решихме да не ви будим. Някакъв тип е разговарял с Долорес.

— За какво е разговарял с Долорес? — рязко се завъртя Багър.

— Нашият човек не е могъл да чуе много, но на няколко пъти са споменали името на дъщеря й.

— Синди значи — каза Багър. — Предполагам, че Долорес все още жали за нея. Що за тип е бил онзи? Ченге, агент на ФБР?

— В момента го проверяваме. Придружавал го е някакъв огромен мъж. Пуснали сме им опашка. Отседнали са в евтин хотел, недалеч от „Бордуок“.

— Проверявайте го по-живичко.

— А ако се окаже ченге?

— Ще ме информирате, а после ще видим. Премахването на ченге е друго нещо. Свитнеш ли едно, цялата полиция хуква подире ти. Същото е и при федералните. Дръжте го под око и проверете къде другаде си е пъхал носа.

Багър се облегна назад и Майк тръгна към вратата.

— Хей, чакай малко. Случайно да се е обадило онова смотано библиотекарче?

— Не, сър.

— Историята му звучеше напълно нормално, но нещо ми нашепва, че лъже!

— Никой няма вашите инстинкти, мистър Багър.

Само дето не ми вършат работа , кисело си помисли Багър. Ако беше обратното, Анабел Конрой нямаше да ме стисне за топките!

— Да си поговорим ли с него, сър?

— За момента не — поклати глава Багър. — Но го поставете под наблюдение. Искам да разбера къде ходи вечер спецът по редки книги.

— Това означава ли, че ще останем малко повече във Вашингтон?

— Защо не? Тук започва да ми харесва — Главата на боса се извърна към прозореца. — Виж онази къща, Майк. В нея живее най-могъщото копеле на планетата. Само да кимне и някоя държава ще бъде изпепелена от атомна бомба. А ако пръдне накриво, котировките на борсите се сриват с хиляда пункта. Охранява го цяла армия, готова да му достави каквото пожелае. Просто ей така — щракна с пръсти Багър. — Свирка в Овалния кабинет, данъчни облекчения за богаташите, нахлуване в чужда държава, щипване гъза на някоя кралица — всичко! Защото е най-главният! Аз уважавам такова поведение. Всъщност заплатата на тоя тип е само четиристотин бона годишно, но допълнителните стимули са много сладки. Например самолетът, на който лети, е много по-голям от моя. Но знаеш ли какво става, когато копелето вече не е президент, Майк?

— Какво, мистър Багър?

— Нищо. Напусне ли оная къща отсреща, той е нула. Докато аз винаги ще си бъда Джери Багър.

Хари Фин видя как по-малкият му син Патрик замахна с бухалката, но не успя да улучи топката, летяща на височината на очите му. Родителите около Хари нададоха възгласи на разочарование. След третия неуспешен замах на Патрик мачът приключи. Момчето на втора база, което можеше да изравни резултата, пропусна шанса си заради него.

Десетгодишният син на Хари тръгна унило към скамейките, влачейки своята бухалка, докато победителите ликуваха. Треньорът на Патрик събра отбора за кратък разбор, след което момчетата получиха традиционната закуска — най-важния ритуал на деня за мнозина от тях. После родителите започнаха да прибират бъдещите звезди в колите си.

Патрик продължаваше да седи на скамейката с ръкавици и шлем, сякаш очакваше нова възможност за хоумрън. Фин взе един пакет със закуска и седна до него.

— Играта ти беше отлична, Пат — рече той и му подаде пликче чипс и кутийка портокалов сок. — Гордея се с теб.

— Аз пропуснах удара, тате — унило поклати глава Патрик. — Загубихме заради мен.

— Но преди това два пъти стигна до първа база, направи две точки и три удара в игрището. Хвана топка, която излизаше извън оградата с двама играчи на бази плюс два аута. Това лиши другия отбор от три точки. — Хари прегърна момчето през раменете и добави: — Играта ти беше добра, но в бейзбола е така — невинаги можеш да спечелиш.

— Затова ли казваш, че загубата калява характера?

— Да. Разбира се, ако не се превърне в навик. Никой не обича неудачниците. — Закачливо потупа шлема на сина си и грабна пликчето с чипса. — Ако няма да го ядеш, аз съм готов да го излапам.

— Хей, мое си е! Спечелих си го!

— Нали ти беше причината да загубите?

— Да, ама без мен резултатът щеше да е много по-лош.

— Най-после го разбра, а? — Хари почука с кокалчетата на пръстите си по шлема. — Знаех си аз, че някъде тук има малко от ума на фамилията ни. А сега свали това нещо, че ще ти заври главата.

— Благодаря за помощта, тате.

— Какво ще кажеш, да хапнем, преди да се приберем?

Патрик беше приятно изненадан.