Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Рубън пресуши бирата си на един дъх и се отдалечи, мърморейки под нос.

Телефонът на Алекс зазвъня и всички се обърнаха към него.

— Ало? Какво?! — Тялото му се изпъна, кутийката едва не падна от ръката му. — Да, сър. Разбира се, сър. Ще направя всичко възможно да бъде там. Разчитайте на мен, сър.

Когато изключи телефона, в очите му се четеше смайване.

— Кой беше? — попита Нокс. — Пак ли президентът?

Алекс бавно поклати глава, пристъпи към Стоун и сложи ръка на рамото му.

— Беше председателят на обединените началник-щабове.

— Какво?! — възкликна Рубън и кръвта се оттече от лицето му. — Какво искаше, по дяволите? Технически погледнато, аз не се водя дезертьор. Беше недоразумение.

— Обади се заради теб, Оливър — тихо добави Алекс.

— Заради мен ?

— Утре двамата отново ще се разходим до Белия дом.

— Защо?

— Става въпрос за един медал, приятелю — усмихна се Алекс. — Един много закъснял медал. Висшето командване прегледало военното ти досие и направило предложение. А президентът го подписал.

— Фантастично! — изрева Рубън и плесна Стоун по рамото. Останалите се струпаха около него и започнаха да го поздравяват.

Стоун изчака да стихне глъчката и се обърна към Алекс.

— Моля те да им предадеш, че оценявам жеста, но не мога да го приема.

— Какво?! — смаяно възкликна Рубън.

— Никой не се отказва от Медала на честта, Оливър — добави Алекс. — Никой! Повечето бойци го получават посмъртно!

— Не се отказвам публично от медала. Ще е обида за всички, които са го получили. Просто искам да оттеглят предложението си. Направили са грешка.

— Никаква грешка! — намеси се Фин. — Ти го заслужаваш, Оливър! Не забравяй, че съм чел досието ти.

— Може да съм го заслужавал — съгласи се Стоун. — Но преди много години. Тогава бих го приел. Днес обаче не го заслужавам. Приема ли го, ще оскверня паметта на всеки, който го е платил с живота си.

— Недей така, Оливър — замоли го Анабел. — Помисли малко. Ще се превърнеш в част от историята на тази страна. Колко хора са имали тази чест?

— Аз вече съм част от американската история, Анабел. Добре помня какво съм свършил на бойното поле. Правил съм го заради хората си, защото не исках да умрат. Но също толкова добре помня какво съм правил и след като напуснах армията. Това е разликата.

— Изпълнявал си заповеди — каза Алекс.

— Сляпо, като овца. А ние не трябва да бъдем овце.

Кейлъб се приближи и сложи ръка на рамото му.

— Аз не съм служил в армията и нямам право да говоря за нищо, свързано с нея. Но ще ти кажа две думи. Много се гордея, че ти предлагат Медала на честта. Но още повече, че отказваш да го приемеш.

Стоун изпрати гостите си, които обещаха скоро да се съберат отново, и отвори кутията, в която беше съхранявал онзи запис. В нея имаше още нещо.

Първо вдигна снимката на Бет — дъщерята, която беше пораснала и умряла, без да научи кой е баща й. После взе и другата снимка, доста избеляла от годините.

На нея беше Клеър като млада съпруга и майка. Именно тя, Клеър Кар, му беше давала сили през всичките тези години. И в затвора, където Тайри и неговите касапи го изтезаваха, той се вкопчи в спомена за нея.

Не можеше да се раздели с нейния образ просто защото той беше единствената връзка с истинската му самоличност. Единственият спомен, който поддържаше у него духа на младия воин, съпруг и баща, носил името Джон Кар. Не професионалният убиец Кар, а просто човекът Джон — такъв, какъвто бе някога.

Пръстите му нежно се плъзнаха по косата и лицето й и се задържаха върху извивката на устата. Тя и дъщеря им бяха единственото хубаво нещо в живота му, изпълнен с болка, рани и жестокост.

Споменът за тях беше по-силен от всичко останало. Отдавна ги нямаше, но пречистващата им сила остана.

Отпусна се на стола, притиснал към гърдите си жена си и дъщеря си.

Всичко беше наред, поне за няколко мига от настоящето.

След известно време прибра кутията, измъкна новия мобилен телефон, подарък от Анабел, и набра един номер по памет. Увереността му нарастваше с всяко докосване на бутоните. Вече знаеше какво трябва да направи.

Всъщност с колко време разполагаше един мъж на неговите години? Не знаеше, но беше твърдо решен да не губи нито миг от него.

Когато отсреща чу глас, той долепи апарата до устните си и тихо каза:

— Аби, аз съм.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/2624

Издание:

Дейвид Балдачи. Собствено правосъдие