Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Стоун се изправи пред него и го огледа от горе на долу с очевидното намерение да потърси подходящо място за фаталния удар.

— Не биваше да идваш и в затвора — въздъхна Нокс. — Не биваше да сключваш сделка с онзи директор маниак да ме задържи там завинаги само защото съм разкрил истината.

Стоун вдигна ножа и го опря в гърлото на Хейс.

— Близо четирийсет години мечтая за този момент, Мак — каза той.

— Нокс, умолявам те! — панически изпищя генералът. — Съжалявам за онова, което се случи в затвора! Не трябваше да те оставям там! За бога, Нокс, кажи му да спре!

— Добре — неочаквано се съгласи агентът. — Спри, Оливър.

Стоун отстъпи крачка назад и му подхвърли ножа. Нокс извади портативна радиостанция.

— Можете да влизате — нареди в мембраната той.

След секунди нахлуха петима мъже и обградиха Хейс. Единият от тях обяви на висок глас:

— Маклин Хейс, арестуван сте по обвинение за възпрепятстване на правосъдието, незаконно лишаване от свобода, военни престъпления, съучастие в мрежа за разпространение на наркотици и използване на държавна собственост за взривяване на частен автомобил, при което е възникнала непосредствена опасност за живота на невинни хора!

След това с равен глас му прочете правата.

Нокс извади един диск от джоба си и го подхвърли на Хейс.

— Можеш да запознаеш адвокатите си със съдържанието му.

— Какво има на него, по дяволите?

— Видеозапис от срещата ни в затвора. Ти беше убеден, че никога няма да излезем оттам, и ни разказа всичко. Но забрави една малка подробност, глупако: намирахме се в килия за разпит , а директорът много обичаше скритото наблюдение. Камерата е записала всяка сричка, излязла от устата ти! — Обърна се към цивилните и с погнуса добави: — Махайте го оттук! Повръща ми се, като го гледам!

Белезниците щракнаха около китките на Хейс.

— Този човек е Джон Кар! — извика той, докато го влачеха към вратата. — Той е убиецът на Картър Грей и Роджър Симпсън! Арестувайте го!

— Млъквай! — изръмжа един от мъжете и го избута навън.

Няколко минути по-късно Нокс и Стоун напуснаха къщата и тръгнаха по пустите осветени улици на Джорджтаун. Откъм река Потомак подухваше хладен вятър.

— Знаеш ли, че единствено Хейс имаше желание да те залови? — попита Нокс. — Бях предупреден да не докладвам нищо на никой друг. Това беше негово лично дело, а не на Управлението.

— Злопаметен е той — съгласи се Стоун.

— Искам да кажа, че за теб нещата приключват тук — уточни агентът, стисна ръката му и махна надясно. — Мисля да тръгна в тази посока. Предлагам ти да избереш обратната.

— Не мога да го направя, Джо.

— Махай се от това място, Оливър. Иди някъде другаде и започни нов живот. Готов съм да ти дам пари и да ти съдействам за нова самоличност. Но сега трябва да бягаш!

Стоун седна на изтърканите стъпала пред някаква къща и вдигна глава към Нокс.

— Трийсет години бягам , Джо — въздъхна той. — Стига толкова, уморих се.

— ФБР продължава да разследва убийствата. Хейс вече не може да им попречи и те със сигурност ще се насочат към теб. Рано или късно ще почукат на вратата ти. Особено след като им изпее всичко, което знае.

— Ясно ми е.

— И какво? Просто ще седиш и ще чакаш да те арестуват?

— Не — въздъхна Стоун и се изправи. — Няма да чакам, а сам ще ги намеря. Но първо трябва да си взема нещо.

— Да си вземеш нещо ли? Откъде?

— От едно гробище.

Експертите на Сикрет Сървис изследваха съдържанието на кутията — същата, която Стоун беше скрил в гроба на Милтън, преди да напусне Вашингтон. Нокс го закара да я прибере и се обади на Алекс Форд, който уреди срещата.

В ясното и студено утро Белият дом изглеждаше особено внушителен. Докато Нокс и Стоун минаваха през детектора за метал, Алекс размени няколко думи с колегите си, които бяха на смяна.

Поеха по дълъг коридор, от който се разкриваше хубава гледка към Розовата градина. Минаха покрай библиотеката и Порцелановата зала, изкачиха стълбите и продължиха към Западното крило. Вместо в Овалния кабинет ги поканиха да влязат в Стаята на Рузвелт, намираща се в съседство.

Помещението беше без прозорци, със скрито осветление. В средата имаше огромна заседателна маса, около която бяха подредени шестнайсет кожени кресла. Стоун се загледа във фриза на тавана, който наподобяваше онзи в Залата на независимостта. Очите му се спряха на портрета на Франклин Делано Рузвелт, окачен над камината, после на картината на южната стена — „Дивият ездач“, на която бе изобразен Теодор Рузвелт.