Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Наистина ли? — изправи се върху нара Нокс.

— Не бързай да се обнадеждаваш. Причината за моите думи е по-скоро лоша, отколкото добра.

— Какво имаш предвид?

— Забеляза ли, че след посещението на Хейс нито ни извеждат, нито ни хранят?

— О, да. Стомахът ми отдавна се бунтува. И какво от това?

— Според мен краят на престоя ни тук наближава.

— Никой не пилее храна за трупове? Не, това не е в стила на нашия многоуважаван директор.

— Няма причини да ни държат повече тук. Винаги има опасност някой да се появи със заповед за обиск. Защо да рискуват?

— Според теб къде ще ни отведат?

— Знам от личен опит, че наоколо е пълно с изоставени шахти. Вкарват ни в някоя от тях и запечатват входа. Тукашните хора отдавна са свикнали с мисълта, че планината е пълна с мъртъвци.

Стоун притисна лице към стената, опитвайки се да види нещо повече през тесния процеп. Присви клепачи и успя да долови контурите на далечна планина. Все едно, че бяха на Марс. Метър бетон, сто метра голо пространство до мрежата с остри пластини, плюс цял батальон снайперисти, изгарящи от нетърпение да натиснат спусъка. Това ги разделяше от свободата.

Нямаше път навън.

— В нашата работа човек никога не забравя, че рано или късно ще му дойде редът — обади се Нокс. — Просто свиква с тази мисъл и продължава да си върши работата. Защото се е заклел докрай да служи на страната си.

— Или докато тя го прецака — добави Стоун.

— Когато ми възложиха задачата да те издиря, аз наистина не знаех какво да очаквам. Знаех, че си опасен, но го приех нормално. Някои хора превъртат просто ей така, без видими причини. Но когато се поразрових в миналото ти… Нека ти го кажа направо: не познавам друг човек, който да е заслужил извиненията на страната си повече от теб!

— Странно — поклати глава Стоун. — В момента си мислех абсолютно същото, но за теб, Нокс.

— Приятелите ме наричат Джо, Оливър.

Стоун се обърна да го погледне и се озова пред протегнатата му ръка.

Двамата обречени си размениха кратко, но сърдечно ръкостискане.

— Кога ще ни изведат според теб?

— Тази нощ — отвърна Стоун и отново извърна глава към прозорчето. — А от нея ни делят не повече от шест часа… — Внезапно млъкна и направи отчаян опит да промуши главата си през процепа. Стори му се, че вижда група мъже, които слизат от някаква кола и се насочват към портала. Единият от тях, извънредно едър и с разрошена коса, рязко се различаваше от останалите.

Не може да бъде!

— Какво има? — попита зад гърба му Нокс. — Какво видя?

Стоун се обърна. На лицето му грееше широка усмивка.

— Надеждата, Джо — отвърна той. — Току-що видях надеждата.

— Мистър Тайри, най-добре е да слезете долу, сър — каза в слушалката надзирателят.

— Какво има? — раздразнено излая Тайри, седнал зад голямото писалище с панорамна гледка към малкото му царство. — Зает съм!

Надзирателят се извърна с лице към групата.

— Казва, че е зает…

Алекс грабна слушалката от ръката му.

— Говори Алекс Форд от Сикрет Сървис! Господин директор, аз ръководя обединен отряд от федерални агенти, които имат въпроси към вас. Ако не се появите веднага тук, с вас ще разговаря федерален прокурор!

Тайри почти изпусна слушалката.

— Нямам никаква представа за…

— Чакаме ви!

Шейсет секунди по-късно Тайри се появи в приемната със скована походка.

— Алекс Форд! — Показа му картата си, след което махна към останалите. — А това са агентите Хънтър, Келсо, Райт и Таскър.

Рубън, Кейлъб и Хари Фин бяха облечени в мушамени якета с надпис ФБР, а на гърба на Анабел пишеше ФАБН.

— За какво става въпрос, по дяволите? — гневно попита директорът на затвора.

— Тук ли ще го обсъждаме? — изгледа го Алекс. — Нямате ли някое по-уединено местенце, или всички са в играта?

— Каква игра? — намръщено го изгледа Тайри.

— Не се прави на глупак, директоре! Разполагам с една дебела папка за теб, от която е видно, че си доста умно момче.

Тайри хвърли поглед към хората от охраната, които нервно пристъпваха от крак на крак, после посочи една малка стаичка в съседство.

Алекс пропусна колегите си напред, затвори вратата и въздъхна:

— Е, така вече е по-добре. Тук сме, за да те уведомим, че малката ти мрежа за разпространение на наркотици вече е разбита.

— Каква мрежа?

— Агент Хънтър? — извърна се Алекс.

Анабел пристъпи към дребничкия Тайри и заплашително се надвеси над него.

— Представях си те по-едър. За пръв път виждам скарида като теб да ръководи толкова мащабна операция.