Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Извърна поглед към Стоун.

— Джон вероятно ти е разказал за нашето малко спречкване в джунглата.

— Нищо не съм му разказал — поклати глава Стоун. — Нима си въобразяваш, че ще се доверя на човек, който работи за теб?

Хейс се облегна назад и положи ръце в скута си.

— Лъжеш много по-зле, отколкото убиваш, Джон — въздъхна той. — Може би си забравил, че уклончивостта е едно от вродените ми качества. Винаги я усещам и у другите.

— Никога няма да се откажеш, а?

— А защо да го правя? Ти ме нарани, макар и преди много време. Нима това е справедливо?

— За каква справедливост говориш? — враждебно го изгледа Нокс. — Ти си го лишил от Медала на честта!

— А той лиши мен от напълно заслужено повишение! — гневно отвърна Хейс.

— Нима можеш да сравняваш това, което е извършил на бойното поле, с два-три месеца закъснение на шибаните си нашивки?

— Той беше говедо, чакащо пред скотобойната. Имахме милиони като него. Но офицерите от моя ранг не бяха чак толкова много. Убеден съм, че с поведението си този човек попречи на военните усилия на страната ни.

— Наистина ли си вярвал, че ако веднага те бяха направили подполковник, страната ни щеше да спечели Виетнамската война? — с недоумение го изгледа Нокс.

— Признавам, че притежавам голямо его — кимна Хейс.

— Това не е его, а налудничавост на психар.

Хейс щракна запалката си. Изсъхналата хартия бързо се превърна в купчинка пепел.

— А сега да си изясним нещата — хладно рече той и насочи показалец в гърдите на Нокс. — Ти си осъден за въоръжен грабеж и убийство. Гадна работа, с която за съжаление не бях запознат. — Очите му спряха върху лицето на Стоун. — А ти си Антъни Касап. Ако не друго, тъпият директор на пандиза е проявил чувство за хумор. Троен убиец. Доста справедливо, макар че ти си по-напред с материала.

Хейс се изправи, закопчалките на куфарчето щракнаха.

— Мисля, че това е всичко. Оставям ви да изкупите вината си пред обществото. Помолих директора да прояви специално внимание към вас. Сигурен съм, че ще оцените жеста.

— Няма начин да се измъкнеш, Хейс! — кресна побеснелият Нокс и разтърси веригите си. — Дори ти си безсилен!

— Всъщност вече го правя — спря на прага Хейс. — О, щях да забравя… Онзи надзирател, когото си помолил да се свърже с Марш… На твое място не бих очаквал нови услуги от него. Допуснал е глупостта да проведе разговора от домашния си телефон — информация, която споделих с доблестния директор. Сигурен съм, че той ще вземе съответните мерки.

Вратата меко се затвори след него.

— Години наред организации за защита на човешките права като „Хюман Райтс Уоч“ и „Амнести Интърнешънъл“ правят опити да разберат какво става зад стените на „Блу Спрус“ — заключи Кейлъб, след като запозна приятелите си с практиката в затвора. Отново се намираха в дома на Тайри, който бяха превърнали в свой щаб. — Списъкът с нарушения на човешките права е наистина дълъг, но управата упорито отказва да допусне там представителите на „Амнести“ или други правозащитни организации. Господи, дори Русия вече прави това! При един от последните регистрирани инциденти в „Блу Спрус“ няколко затворници са изпаднали в кома и са умрели от електрошоковите палки, но управата на затвора отново е отказала независимо разследване.

Алекс насочи мрачен поглед към Тайри.

— Знам, че ти е брат, но все пак всичко се е случвало под носа ти! — отбеляза той.

— Това е една от главните причини за отчуждението между нас — въздъхна шерифът. — Кой според теб е информирал „Амнести Интърнешънъл“ за това, което се случва в затвора?

— Ти ли? — попита Кейлъб.

— Веднъж успях да проникна там, придружавайки някакви затворници. Поогледах се, без да привличам вниманието. А може би брат ми беше решил, че все пак заслужавам малко доверие. Но нещата, които видях и чух, бяха толкова страшни, че нямаше как да не се обърна към „Амнести“. Разбира се, Хауард разбра и оттогава насам нямам достъп до „Блу Спрус“.

— Истинското име на проклетото място е Скалата на смъртта, за бога! — остро се намеси Анабел.

— Защо след всичко това няма разследване на Отдела за граждански права към Министерството на правосъдието? — попита Хари Фин. — Нито пък от страна на Управлението на затворите на щата Вирджиния?

— Явно правата на лишените от свобода не са приоритет за сегашните федерални и щатски управници — отвърна след кратка справка със записките си Кейлъб. — Ставало е въпрос за щатско разследване, но нещата не стигат доникъде. А Министерството на правосъдието е заето с по-важни задачи. През последните две години този затвор практически е закрит за посещения, което означава, че няма кой да чуе оплакванията на затворниците. На практика те не съществуват.