Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— И двамата познаваме Хейс — въздъхна Стоун. — Ако разбере, че си го предал, следващата ти спирка ще бъде някоя килия за изтезания в Афганистан, но едва ли ще си от хората, които водят разпитите. Затова е най-добре да се върнеш при семейството си. И да изживееш остатъка от живота си по своите, а не по неговите правила.

— Оливър, даваш ли си сметка на какво е способен този…

— И още как! — прекъсна го Стоун. — Някои неща никога не се променят.

— Момчета, да побързаме! — нервно се обади надзирателят.

Нокс гледа втренчено Стоун цяла секунда, после продиктува телефонния номер и добави, че с него се намира човек на име Джон Кар.

— Обади му се час по-скоро и му кажи къде сме!

След минути бяха в килията си. Затворът беше тотално блокиран.

— Ще направя всичко възможно да се отнесат справедливо към теб — рече Нокс, докато сядаше на нара. — Няма да позволя на Хейс да организира изчезването ти. Именно затова накарах надзирателя да се свърже с един мой приятел в ЦРУ.

— Аз вече съм изчезнал — поклати глава Стоун. — От трийсет години насам.

В килията се възцари мълчание.

— Защо Хейс те е лишил от онзи медал, дявол го взел? — попита след известно време Нокс.

Стоун се изправи и облегна гръб на стената.

— Беше толкова отдавна, че съм забравил — каза той.

— Да бе. Такива неща не се забравят.

— По кое време си бил във Виетнам? — любопитно го погледна Стоун.

— Последната година и половина от войната.

— Аз пък бях в началото.

Никога не беше говорил за тези неща, но вече нямаше значение. Или и двамата щяха да умрат тук, или той самият щеше да угасне в някой друг затвор, ако не бъдеше екзекутиран.

— Маклин Хейс имаше странни методи на воюване — вдигна глава той. — Хвърляше в месомелачката цялата жива сила под свое командване, пък каквото стане. Но в рапортите нагоре по веригата задължително трябваше да се подчертае изключителният му героизъм на бойното поле. Всъщност той никога не е помирисвал истински бой, ако не броим сбиванията на сержантите в столовата.

— И аз имах такива командири — кимна Нокс. — Постоянно дрънкаха за решителния мач, но никога не посягаха към бухалката.

— В един момент Хейс реши, че аз съм причината да не бъде произведен в подполковник по бързата процедура.

— Защо?

— Ставаше въпрос за три селца сред блатата, които, кой знае защо, командването реши, че трябва да завземем на всяка цена. Може би искаха да убедят някого у дома, че на практика печелим войната. Задачата беше възложена на Хейс с обещанието за още една звезда на пагона в случай на успех. Той заповяда атаката. Всеки от трите взвода под неговото командване трябваше да завладее по едно селце. В нощта преди нападението събра сержантите на оперативка.

— А защо не капитаните?

— Защото всички бяха мъртви. Нямаш представа с каква скорост изтребваха младшите офицерски чинове. Но както и да е. Заповедта беше да изтрием селата от лицето на земята. Заедно с всичко живо.

— Имаш предвид войниците на противника.

— Не, имам предвид всичко живо: мъже, жени, деца. След това трябваше да подпалим селата и да прехвърлим вината на виетконгците. Хейс много си падаше по шибаната дезинформация и постоянно прибягваше до нея. Истински Макиавели. Така си беше избрал начин да прави кариера.

— И какво стана?

— Два взвода изпълниха заповедта, третият — не.

— А Хейс те захапа.

— Опита се. Но аз го предупредих, че ще разкажа истината на всички. Нямаше как да ме обвини в неизпълнение на заповед, тъй като това означаваше да се изправи директно пред военния трибунал. Но командването не беше доволно от операцията, защото едно селце беше оцеляло. И това автоматично се отрази върху Хейс, който трябваше доста да почака за дъбовите листа на пагона.

— Но все пак е намерил начин да ти отмъсти, а? — подхвърли Нокс. — Отнел ти е заслужената награда.

— В онзи момент изобщо не ми пукаше. Участвах във война, която нямаше край. Всичките ми приятели бяха избити. Бях уморен. Дойде ми до гуша от Югоизточна Азия, от жегата и непрестанните дъждове. Всеки ден и всяка минута от живота ми протичаха в безсмислени сражения за няколко квадратни метра кална джунгла. Но за какво, Нокс? Кажи ми, за какво?

— И тогава реши да постъпиш в „Трите шестици“?

Стоун се поколеба, после кимна.

— Мисля, че си заслужил да чуеш истината.

— Обещавам, че тя ще си остане между нас. Ако все пак бъдеш осъден, това няма да стане с помощ от моя страна.

— Да, горе-долу тогава на сцената се появиха „Трите шестици“ — промълви след кратка пауза Стоун. — Но не бих казал, че съм постъпил доброволно. Просто ми дадоха да разбера, че нямам друг избор. В крайна сметка се оказа, че заменям един ад с друг. В това отношение винаги съм бил късметлия.