Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

Ед Портър беше един от най-добрите „събирачи на лотоси“ на полковник Силвърс. Така в ЦРГ наричаха оперативните агенти. Подобно на своя командир, и той беше агресивен и леко параноичен тип — две качества, които му вършеха добра работа в ЦРГ. По простата причина, че самата организация беше агресивна и силно параноична.

Банята Фурокан се оказа истинска обетована земя за събиране на секретна информация. Именно тук Портър определяше кои слухове сред висшите военни кръгове трябва да потвърди и кои да отхвърли като несъстоятелни.

Фурокан беше обетована земя и за Мичико. Тя работеше там два пъти в седмицата, обикновено като помощничка в банята. Собствениците на заведението бяха убедени, че никой от техните служители не разбира английски. Същото се отнасяше и за посетителите. Но Мичико беше единственото изключение.

Обслужвайки някой генерал или полковник, тя леко и неусетно събираше фрагменти от онези сведения, които позволяваха на баща й да се превърне в една от най-влиятелните и проспериращи личности на следвоенно Токио.

Не й трябваше много време, за да засече Портър. Той беше най-младият от посетителите на Фурокан и трудно играеше ролята на дребен служител. Още на второто му посещение Мичико направи така, че да обслужва именно него. Надникна в портфейла му, запомни както името му, така и чина, длъжността и всичко останало. После извърши съответните проверки и откри, че е служител на ЦРГ.

Именно чрез Портър тя се добра и до Филип. Подобно на повечето млади хора, Портър откликваше изключително добре на масажите. Обработката на тялото му от жена с покорно поведение беше връх, от който Портър не обичаше да слиза. В това отношение приличаше на наркоман и съвсем като наркоман винаги искаше още. Сексът нямаше нищо общо, в това отношение Мичико не беше притеснявана. В крайна сметка секс можеше да получи на всеки ъгъл, в него нямаше нищо вълнуващо.

Съвсем друга работа обаче беше обслужването, което получаваше от тази хубава жена: разтриване, мазане с благовонни масла, масажиране, проява на изключителни грижи и внимание. Никога не беше получавал всичко това едновременно, никога дори не беше си представял, че то е възможно. Желанието му за това отношение беше огромно и ненаситно. За да го задоволи изцяло, той неволно пожела жената да знае всичко за него, да разбере колко отговорна е работата му. Започна да я учи на английски и това неусетно промени всичко, което Мичико вършеше за него.

Усилията му предизвикваха усмивка в душата на Мичико. Не само защото я учеше на език, който тя вече знаеше, а и заради арогантността му. Подобно на всички американци, и този говореше с такава бързина и такива думи, че ако тя наистина беше начинаеща в английския, положително нямаше да разбере почти нищо.

Но нещата не стояха така и Мичико научи много. Включително и за специалната мисия на Филип и Джонас в Токио.

Подходът й към Филип беше коренно различен от този, до който прибягна при Ед Портър. Вероятно поради факта, че с него се срещна в храма Канон, разположен в сърцето на Асакуза. Беше петък, петият пореден ден от проследяването й. Вървеше подире му и внимателно го наблюдаваше, никога не рискуваше да го доближи. Постоянно се питаше какво привлича тук този висок мъж с тъжни очи, защо винаги се отправя към храма. И накрая разбра — привличат го останките на този храм. Привличат го с магнетична сила. Този факт някак странно премахна цинизма в представите й за този мъж, пък и за всички американци. И когато най-накрая срещата помежду им се състоя, тя стана някак непринудено, на равна нога… Мичико доста се стресна от това.

Причината беше проста — тя самата често обичаше да се разхожда в околностите на разрушения храм. Да се моли в него, да помни…

— Безпокоя ли ви? — попита Филип в деня на тази среща. Утрото беше навъсено и влажно, тежки облаци покриваха небето над Токио. Над главите им бавно се разсейваха утринните изпарения.

Той говореше идиоматичен японски и това също я накара да се стресне.

— Съвсем не — сведе глава тя. — Като всички японци и аз съм свикнала да бъда заобиколена от хора.

Той натика ръце в джобовете си, приведе рамене и внимателно я погледна. Чертите на лицето й бяха някак размити и неясни, вероятно от недостатъчната светлина на навъсеното утро. Долната част на тялото й беше увита в изпарения. Филип имаше чувството, че тази жена е част от околния пейзаж, призрачен и ефимерен като самата Япония. Говореше и се движеше напълно естествено, но въпреки това му се струваше повече „квайдан“ — героиня от древните японски приказки за призраци и феи, отколкото жива жена, от плът и кръв.