Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

Рязко се дръпна назад, дланта покри леко разтворените й устни.

— Не бях убедена, че искам да говоря — смутено прошепна тя.

Той се приведе напред и свали от тялото й последните остатъци снежнобяло бельо. Започна да я обработва с език, докато възбудените й стенания изпълниха атмосферата на малкото жилище. Бедрата й се разтваряха все по-широко и по-широко. Накрая, възбуден до крайност, той се надвеси над нея. Пръстите й се увиха около трептящата му мъжественост и я насочиха към пламналата, влудяващо плъзгава паст между бедрата й.

Изпита чувството, че губи разума си. Беше обзет от лудост, която сякаш присъстваше навсякъде във Вселената. Тялото му се разтърси от буйни тръпки, устата му се впи в нейната. Усети горещите, твърди като камък зърна на гърдите й, прилепнали в неговите. Неволно направи опит да се разтопи в нея, да се слее с тялото й, да изчезне.

И почти успя.

Дейвид Търнър имаше едно качество, което никой не би посмял да отрече — знаеше как да се отнася с дами. Често водеше Лилиан в Клуба на американските офицери, постоянен гост на който беше и полковник Силвърс. Може би малко злоупотребяваше с положението си на личен адютант и действията му едва ли биха получили одобрението на шефа, но той отдавна беше свикнал на подобни хватки. Особено когато бяха в името на общото благо.

Лилиан харесваше клуба. Беше разположен вътре в резиденцията на американския посланик — бяла каменна сграда, напълно ремонтирана и подновена отвътре. Макартър държеше мозъчният му тръст да разполага с всички удобства, по тази причина черната борса с месо, плодове, зеленчуци, вино и уиски процъфтяваше на територията на клуба. Но Лилиан най-много го харесваше заради царуващия тук американски дух. Може би поради това, а може би и заради досадата и скуката, заради острото чувство на носталгия тя се оживяваше и беше готова да разговаря на всякакви теми. Тук, сред тези стени, които й напомняха за дома, тя се чувстваше спокойна и уверена в себе си.

Хапнаха по една порция пържоли от Омаха, гарнирани с картофи от Айдахо и зеленчуци от Лонг Айлънд, видяха дъното на бутилка отлежало бордо и си поръчаха втора. Лилиан се почувства отпусната и весела, за пръв път откакто беше се заселила в тази страна. Част от това добро настроение вероятно се дължеше на обзелата я възбуда. Защото колкото повече стоеше в Япония, толкова по-силно я мразеше. Така и не успя да се нагоди към местните обичаи, към различните стилове на разговор — официален, полуофициален и интимен. Властващите тук религии — будизъм, шинтоизъм и дзенбудизъм, й се струваха непонятни, дори заплашителни. Японците не вярваха нито в рая, нито в ада. Молитвите им бяха свързани с прераждането — нещо свръхестествено и далечно за човек като Лилиан. За свой ужас тя твърде скоро откри, че свръхестественото властва навсякъде в тази страна. Голяма част от японците изповядваха анимизма, виждаха духове почти във всеки предмет, който ги заобикаляше.

Същевременно откри, че доброто й настроение е под заплахата на нещо, което се излъчваше от Дейвид Търнър. Той беше отличен слушател, съпричастието му беше естествено и сякаш вродено. С него тя не се бореше, не й беше необходимо да прави усилия, за да разбере душата му, както това ставаше при разговорите с Филип. Освен това беше страхотен учител. Лицето му беше красиво, но не това беше най-важното. Защото беше и чувствително. Това, което в очите на Филип беше аскетизъм, за Лилиан беше нещо съвсем друго — интелигентност. Беше дълбоко разтърсена от обхвата на познанията му, от лекотата, с която боравеше с различни философски теории и идеологии. И най-вече от простия език, с който успяваше да й предаде чувствата и мислите си.

Без да разбере как, тя самата откри, че му разказва неща, които не би посмяла да сподели с никой друг. Разказа му за най-добрата си приятелка в колежа, поразена от левкемия. Разказа му за ужаса, който беше изпитала от смъртоносната болест, за нежеланието си да отиде на посещение в болницата.

Най-накрая, обзета от срам и чувство за вина, тя беше потеглила към болницата. Помнеше добре мрачното утро, в което се качи в огромен асансьор, а зъбите й тракаха от страх и притеснение. Асансьорът спря на един от етажите и двама санитари вкараха вътре прикован на количка пациент. Лилиан беше сигурна, че всеки момент ще припадне, особено след като очите й се заковаха на шишенцето с бистра течност, окачено на специален статив над болния. От него се откъсваха едри капки, плъзгаха се по прозрачен маркуч и изчезваха под завивката. Ритмичността на този процес почти я подлуди.