Джей Бонансинга - Хрътка

… олюля се за миг и се облегна на вратата. Мислите й блуждаеха. Какво ставаше? Може би си въобразяваше тези параноични видения? Или бяха част от истината… като камъче в обувката? Подкуп, продажни ченгета, детективи, купени от Джон Фабионе. Шарлот разтърси глава, за да се избави от пчелите в мозъка си, потисна паниката и се опита да се овладее. „Успокой се, момиче — каза си тя. — Просто влез в проклетия участък и свършвай с всичко това.“ Но не можеше да помръдне крака.

— Извинете, госпожице…

Шарлот се сепна.

— Прощавайте — промълви тя и отстъпи.

— Извинете — каза дребен възрастен мъж, който излизаше от полицията.

Шарлот за миг остана на място. По гърба й се плъзна капка пот. Стомахът й се сви, когато осъзна, че няма да влезе. Щеше да реши случая сама.

Но как?

Как?

Погледна на север към върхарите на старите олюляващи се брястове, които се издигаха там още отпреди Чикагския пожар 4 4 Пожар, унищожил голяма част от града през 1871 г. — Б.пр. . Зад тях бяха Ригли Фийлд, университетът „Лойола“, бахайският храм и десетките следвоенни бунгала.

И Джуниър.

Разбира се, и Джуниър.

Запъти се към колата си. Защо веднага не се бе сетила за него?

Воят се издигаше във влажния следобед и се носеше над оградите, храстите и простряното пране в северната част на квартала. Сякаш някой измъчваше туберкулозна оперна певица. Всъщност обаче една от причините за какофонията беше саксофонът на Джуниър Патрик, инструмент, на който Джуниър никога не си бе направил труда да се научи да свири. Втората бе Монти, ужасно стар и невероятно гласовит нюфаундленд.

— Карай така, Монти, страхотен си… да!

Седнал на един градински стол и стиснал саксофона между коленете си, Джуниър Патрик окуражаваше кучето. През вратата зад тях се чуваше слабо пращене на стара грамофонна плоча. Двамата представляваха странна гледка: човек и куче, наслаждаващи се на фънк от седемдесетте години на тухлена веранда, задръстена със счупени керамични гърнета, автомобилни тасове и сюрреалистични градински аксесоари. Монти продължаваше да вие в тон с музиката, във въздуха хвърчаха слюнки, Джуниър седеше с отметната назад глава и от време на време надуваше саксофона.

Патрик имаше твърдо, щръкнало от мазния му кожен елек шкембенце, жилави ръце и къси крака. Момчетата от взвода му го бяха наричали „Кюмбето“, навярно защото още от времето на първата си ерекция приличаше на ниска тумбеста печка. Сега наближаваше петдесетте и приликата все повече се задълбочаваше. Не остаряваше единствено момчешкото му лице. И дрехите му. Беше останал в шестдесетте с техните ресни, мокасини, мъниста и тениски в стил Грейтфул Дед. Странно, отиваше му. В Джуниър имаше нещо вечно младо — посивяла гъста къдрава коса, закръглени бузи, розови като в деня, в който бе получил първата си въздушна пушка за Коледа, и сиви очи, които все още дяволито блестяха. И Бог да ни е на помощ, но той продължаваше да се занимава с ужасната си скулптура, музика и картини.

Това му помагаше да забрави изгубените дни в армията.

— Патрик! — Далечният глас едва се чу над воя. Принадлежеше на един от съседите му на име Бил Рийс. Измъчен продавач с три деца. — Остави ни малко да си починем!

— Здрасти, Бил! — извика му Джуниър.

— Моля те, Патрик!

— Какво мислиш, Бил?!

— За кое?

— За инструмента на Монти! — изрева Джуниър.

В далечината между електрическите кабели и дърветата се виждаше главата на Бил Рийс, който надничаше през плъзгащата се стъклена врата на верандата си.

— Моля те, Патрик! Децата си пишат домашните!

Джуниър му махна с ръка.

— Съгласен съм, Бил! И аз мисля, че е страхотен! Благодаря ти!

Бил Рийс поклати глава и се скри в дома си.

Джуниър се ухили, стана от стола си и отиде при кучето.

— Стига, Монти, достатъчно. — Той го почеса под муцуната. Нюфаундлендът излая още два пъти и млъкна. Плочата в къщата свърши. И в тази внезапна тишина се разнесе неочакван звук.

Звън на входната врата.

— Кой се е домъкнал, по дяволите? — измърмори Джуниър на кучето, отведе го при забития в земята кол и закачи ръждясалата верига за нашийника му. Монти незабавно задъвка любимата си гуменка.

Джуниър отиде да отвори.

— Как си, Джуни? — На прага стоеше Шарлот Викърс.

Той онемя.

Не заради рубенсовата фигура на жената, мокра от пот и нерви, застанала на напуканите циментови стъпала с отчаяно изражение на лице. Не заради невероятната извивка на брадичката й, нито заради светлината, играеща по водопада от прелестни къдри, които се спускаха до раменете й. Нито дори заради присвиването под лъжичката всеки път, щом я видеше.