Джей Бонансинга - Хрътка

(… взирам се в тунел, не, почакай, не в тунел, не точно, само прилича на тунел, защото, защото…)

— Шарлот! За бога! — Пол постави ръка на рамото й. Излъчваният от него страх прекъсна образите на екрана в ума й. Напрегнатият му шепот звучеше ужасно, полуобезумяло. — Почти ни настигнаха! Трябва да тръгваме!

— Чакай!

Шарлот се олюля на пети и вятърът едва не я събори. Тя стисна картичката и отново отвори веригата в мозъка на Дарил…

(… защото съм в огромна хралупа на паднало дърво и от единия край се процежда слаба светлина, мирише на гнило, на мокра козина и мечи изпражнения, толкова ме е страх, напишках се в гащите и чувам някакъв безумен шепот…)

— Той е! — Вятърът почти заглуши сподавеното й възклицание.

— Къде? Къде? — Пол отчаяно се заозърта наоколо.

— Натам! — Тя запълзя през покритите със сняг храсти и се опита да не прекъсва контакта между картичката и ума си. Усещаше странни миризми, в устата й имаше металически вкус на страх.

Приближаваше се.

— Дарил! — Вятърът отнесе шепота й.

Никакъв отговор.

Някъде зад себе си чу стъпки. Засада? Може би мафиотите ги обкръжаваха? Лапавицата я шибаше през лицето като бич, но Шарлот продължаваше да пълзи напред. Нямаше да изпусне това момче. За нищо на света. Имаше работа и този път щеше да я свърши както трябва.

Тя стисна картичката още по-силно.

(… приближава се някаква сянка, точно до дънера, толкова ме е страх, приближава се…)

— Дарил! — Шарлот вдигна картичката и я размаха във въздуха.

На напукания екран в ума си видя собствената си сянка да пълзи по земята пред дънера.

— Там! — Тя посочи право напред.

Падналото дърво бе полузаровено в снега. Към зейналата му хралупа водеха малки стъпки.

— Дарил? — Гласът на Пол беше напрегнат до крайност. Той се спъна и падна по очи.

Шарлот първа стигна до дънера.

— Не се бой, миличък. — Тя застана на колене и впери очи в мрака. — Казвам се Шарлот и съм тук с татко ти.

Отвътре се чуваше само тихо хлипане и шумолене на плат.

— Чуваш ли ме, Дарил? — Пол надникна над рамото й. — Излез оттам, сине, моля те!

Шумът в гората зад тях се приближаваше. Навярно беше на петдесет-шестдесет метра, във виелицата трудно можеше да се определи точно. Шарлот се обърна към дънера.

— Дарил, чуй ме, моля те, трябва да излезеш. Нямаме време!

— Веднага излез, Дарил! — изкрещя Пол.

Тя понечи да каже нещо… и изведнъж чу зад себе си сухо изщракване на метал.

— Залегни! — извика Шарлот, стисна го за рамото и го дръпна на земята.

В следващия момент гората зад тях избухна.

Отекнаха автоматични изстрели, в меката кора на дънера започнаха да се забиват куршуми, по главите на Шарлот и Пол се посипаха трески. Канонадата сякаш продължи цяла вечност; в главата на Шарлот проблясваха искри, ушите й пищяха…

… и после всичко свърши.

За няколко секунди тя забрави да диша. Свита зад дънера, Шарлот усещаше статичното електричество по лицето си. Като че ли бурята се беше наелектризирала от стрелбата, като че ли снежинките се бяха заредили с енергия и въздухът сякаш пращеше от напрежение.

— Зверове! Зверове! Зверове! — Гласът на Пол едва се чу във воя на вятъра. Той вдигна автомата си, немощно се прицели в сенките сред дърветата и натисна спусъка.

Оръжието излая, от дулото му проблесна ослепителна светлина, откатът разтърси ръката на Пол, цялото му тяло се разтрепери и трасиращите куршуми описаха високи дъги към клоните, но поне грохотът и светлината бяха някакъв отговор.

Когато стрелбата спря, тишината изкънтя като огромна камбана в главата на Шарлот.

Тя отново се обърна към дънера и бързо пъхна глава в мрака. Усети тежка миризма, заляха я откъслечни чувства — неопределен страх, горещ, влажен ужас. Най-после забеляза детето, свито на кълбо в дъното на хралупата. То трепереше, беше запушило уши с ръце и по лицето му се стичаха сълзи и сополи.

— Напишках се — засрамено промълви Дарил.

— Всичко е наред, миличък, няма нищо, хвани ми ръката, ще се измъкнем.

— Не мога да помръдна.

— Няма нищо, миличък, дай ръка, хайде…

— Страх ме е!

— И мен ме е страх, миличък, но заедно ще успеем, само трябва да ме хванеш за ръка. — Шарлот протегна бинтованите си пръсти и видя дланта на момченцето, която се поколеба за миг във въздуха, разтреперана като ранена птица, опитваща се да полети, после усети топлото му докосване…

… и в този момент отново се разнесоха изстрели.

— Залегни! — извика тя, по-скоро на себе си, отколкото на Дарил или на Пол.