Джон Донахю - Деши

Ямашита изсумтява неопределено и става.

— Хаджиме — казва той. „Започвайте“.

След два часа съм плувнал в пот. Обхождам с поглед залата и преценявам кандидатите наново. И те изглеждат изтощени. Няколко разтриват местата, където съм ги цапнал (леко!) с моя бокен. Но се държат съвсем прилично.

Има и още нещо.

Има разлика в отношението им към Ямашита. Усещам я. Проявява се отчасти в това как следят движенията му из залата, в напрегнатото очакване, в начина, по който го наблюдават. И да са имали някакви съмнения в Ямашита Сенсей, вече са ги забравили. Всякакви съмнения са изгорели в жегата на елементарното въведение в света на Ямашита Рин-суке.

Той се приближава с плъзгащата си се походка до мен. Лицето му е леко влажно, което сигурно има някакво отношение към физическите усилия, но екипът му е безукорен, а дишането му не е учестено. Поне един от трениращите се е превил в ъгъла на две от мускулно схващане.

Ямашита доволно оглежда групата и ми казва:

— Сега вече сме готови да потренираме сериозно.

Леко се усмихвам.

— С какво да продължа?

— Днес те чакат други задачи, професоре. Брат ти иска да му се обадиш. А и да не забравяме нуждите на Ринпоче. Поемам класа от тук нататък. Можеш да тръгваш.

В известен смисъл изпитвам някакво облекчение. Мики се нуждае от мен. Но съм раздвоен. Ямашита не пропуска да усети, това и вдига ръка:

— Нужен си ми тук, Бърк. Но в този момент други хора се нуждаят от теб повече. Върни се утре сутринта. Те имат много да учат. — И без да чака моето потвърждение, мнение или съгласие, се отдалечава, сигурен, че ще се подчиня.

Преобличам се, обаждам се по телефона на брат ми и излизам от дожото. Отсечените команди на Ямашита се чуват чак на улицата. Минувачите предпазливо поглеждат стените на сградата — предполагам, се опасяват, че отвътре могат да изскочат на воля диви зверове. Намествам ремъка на сака на рамото си и тръгвам за срещата с Мики.

Може и да сме тръгнали по различни пътища в живота, но имаме и доста общи неща. Едно от тях е, че и двамата живеем в свят, потънал в хартия. Когато Арт ме въвежда в заседателната зала, Мики се залавя да вади папки и да ги подрежда на дългата маса.

— Поинтересувахме се от името и адреса, на който Сакура е изпратил пакета. Не сме били единствените.

Изважда снимките.

И друг път съм разглеждал снимки от местопрестъпления и никога не ми е било приятно. Тези са запечатали тялото на възрастен мъж на пода, гъстата черна кръв под него. Пръснатите навсякъде листа — на масата, до която е издъхнал, по пода. Един дори е на лицето му — залепнал за кръвта.

Мики взе един лист и започна да чете.

— Камерън Ходингтън или „Капи“ за приятелите си. На седемдесет и шест. Професор по изтокознание в Университета Джорджия. Чувал ли си за него?

— Си Джи Ходингтън, разбира се — казах. — Държах изпити по негови учебници в колежа. — Имах смътен спомен за стари статии в „Monumenta Nipponica“. — Мислех, че е починал.

— Вече е. — Мики прави гримаса. — Бил е в творчески отпуск, за да напише книга. От години е имал бунгало в планината. Намерили са го там.

— Намерили?

— Обадихме се на служебния му номер — обясни Арт. — Оставихме на запис молба да се свърже с нас. Накрая говорихме със секретарката на катедрата. Тя ни обясни къде бил и спомена, че не отговарял на телефона си там. Така че се свързах с местните полицаи.

Посочих снимките.

— Какво е станало? Обир?

Той мрачно поклати глава.

— Не. Там не е имало нищо ценно. Освен колата, но не са я пипнали.

Погледнах снимките по-внимателно.

— Всичката тази хартия…

Мики сви рамене.

— Вратата на бунгалото е била оставена отворена. Това е резултат отчасти на вятъра в планините. Но предполагам и че някой е търсил нещо.

Отново погледнах снимките.

— Рана от нож?

Двамата детективи се спогледаха. Арт изви изразително вежди.

— Добро предположение, но не — изглежда, е гарота. С някаква жица. Каквото и да е било, още не е открито.

— Нещо друго?

— Нищо. Няма отпечатъци, които да може да се използват. Мястото е доста усамотено. Никой не е забелязал нищо. Убиецът е дошъл и си е отишъл с кола, без някой да го види. Щатската полиция продължава да разследва.

— И как ни помага всичко това? — попитах.

Арт сви рамене.

— Убитият е бил експерт по древни японски ръкописи. Не ми стана много ясно какви точно. Сертификати… нещо подобно.

— Аха — потвърдих аз. — Виждал съм много такива. В бойните изкуства се наричат инка . — Взрях се отблизо в снимките от бунгалото. Можеше да се види, че на много от тях има японски йероглифи.