Джон Хокс - Странникът

— Пастира е взел оръжията и паспорта ми. Трябва да идеш на 489 Саут уест, каквото и да означава това.

— Това е код. Каза ми да внимавам, като говоря по телефона.

Вики взе телефонния указател на Лос Анжелис от задната седалка и отвори на страница 489. В левия долен ъгъл откри обява на фирма с името „Авточасти Възкресение“. Намираше са на Марина дел Рей, на няколко километра от океана. Подкара на запад по Уошингтън Булевард. Мая зяпаше през прозореца, сякаш се опитваше да открие някакъв ориентир, който да запомни.

— Къде е центърът на Лос Анжелис?

— Тук няма център, само отделни квартали.

Мая бръкна под ръкава на пуловера си и нагласи единия нож.

— Баща ми често рецитираше Йейтс, докато се разхождахме из Лондон: как соколът не чува соколаря и всичко се разпада…

Минаха през търговски центрове, бензиностанции и жилищни квартали. Някои от районите бяха бедняшки и сбутани, с къщи в испански стил, с плоски покриви, насипани с чакъл. Пред всяка имаше градинка с палми или китайски брястове.

„Авточасти Възкресение“ се намираше на тясна пряка между една фабрика за фланелки и солариум. На фасадата някой беше изрисувал комиксов вариант на божията ръка от Сикстинската капела. Вместо да даде живот на Адам, ръката висеше над един ауспух.

Вики паркира от другата страна на улицата и каза:

— Ще те изчакам тук.

— Няма нужда.

Слязоха от колата и разтовариха багажа. Вики очакваше Мая да се сбогува или да й благодари, но тя вече се беше съсредоточила върху друго. Огледа улицата, после вдигна сака и камерата и тръгна.

— Чакай.

Мая спря и се обърна.

— Какво има?

— Няма ли да се видим пак?

— Разбира се, че не. Ти си свърши работата, Вики. Най-добре ще е да не споменаваш на никого за това.

Мая — носеше целия си багаж в лявата ръка — пресече улицата към „Авточасти Възкресение“. Вики се помъчи да не се засяга, но ядни мисли преминаха през главата й. Когато беше малка, беше слушала какви ли не истории за арлекините — как били смели защитници на праведните. Сега познаваше двама арлекини: Пастира беше обикновен човек, а тази Мая — себична и груба.

Време беше да се прибира и да направи вечерята. В седем в църквата имаше служба. Качи се в колата и се върна на Уошингтън Булевард. Когато спря на светофара, си помисли за Мая, как пресичаше улицата с багажа в лявата си ръка. Така дясната й беше свободна. Да, точно така. Свободна да изтегли меча и да убие някого.

Мая реши да не минава през предната врата на „Авточасти Възскресение“.

Мина през паркинга и тръгна да заобикаля сградата. Отзад имаше авариен вход, върху ръждясалия метал беше надраскан арлекинският ромб. Тя дръпна вратата и влезе. Миришеше на масло и разтворител. Чуваха се гласове. Намираше се в помещение с безброй рафтове, върху които имаше стари карбуратори и ауспуси. Всички бяха подредени и сортирани по година на производство и модел. Вратата беше леко открехната и когато надникна през пролуката, тя видя Пастира и още двама мъже, стояха до малка масичка.

Изненадаха се, когато влезе. Пастира понечи да извади пистолета изпод сакото си, после я позна и се ухили.

— Ето я! Пораснала, истинска красавица. Това е прочутата Мая, за която ви разказвах.

Виждала беше Пастира преди шест години, когато той дойде при баща й в Лондон. Беше решил да изкара милиони от пиратски дискове на холивудски филми, но Тръна отказа да финансира операцията.

Пастира наближаваше петдесетте, но изглеждаше доста по-млад. Русата му коса стърчеше от гела. Беше със сива копринена риза и шито по поръчка спортно сако. И той като Мая носеше меча си в калъф през рамото.

Другите двама изглеждаха като братя. Бяха двайсетинагодишни, с проядени зъби и изрусени коси. По-големият имаше размазани затворнически татуировки по ръцете. Мая реши, че са отрепки — жаргон, използван от арлекините за долнопробни наемници, — и реши да не им обръща внимание.

— Какво става? — попита тя Пастира. — Кой те следи?

— Ще оставим този разговор за по-късно — отвърна Пастира. — Сега искам да се запознаеш с Боби Джей и Тейт. Донесъл съм ти пари и паспорт. А Боби Джей има грижа за оръжията.

Тейт, по-младият брат, я беше зяпнал. Носеше шушляково долнище и развлечена жарсена фланелка, под която вероятно криеше пистолета си.

— Има същия меч като твоя — каза той на Пастира.

Пастира се усмихна снизходително.

— Няма кой знае какъв смисъл да го разнасяш нагоре-надолу, но пък ти гарантира членство в клуба.