Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

„Срещнах един изключителен човек, пишеше тя. Изпращам ти тази картичка, не за да те нараня, а да ти кажа, че откривайки този човек, разбрах всъщност колко много те обичам. Винаги ще те обичам, Боби. И никога няма да те забравя.

Боунстийл кръстоса ръце върху гърдите си. Даяна протегна ръка и го докосна по рамото. Но той като че ли не почувства нищо.

— Междувременно аз запълвах времето си и с други неща, създадох нови приятелства, просто я забравих. Но, знаеш ли, най-странното беше, че тя по някакъв начин не излизаше от ума ми. Така както ми бе писала в картичката си от Ибиса, така и аз установих, че тя винаги ще бъде част от мен. Има жени, които идват и си отиват. Появяват се постепенно и изчезват постепенно. Но не и Марша. И нито за миг не съм съжалил задето я срещнах, дори след цялата болка от раздялата ни. По някакъв необясним, недвусмислен начин ние бяхме полезни един на друг в онези бурни, безумни дни и нощи. Имахме си доверие, за да вървим напред.

Даяна пъхна ръка под мишницата му и се притисна в него.

— Значи, в крайна сметка, историята завършва с щастлив край.

— Не съвсем.

Боунстийл тръгна да върви и тя го последва. Бе станало вече доста късно и образувалата се лека мъгла се промъкваше между високата трева, виеше се край ниските храсти, закриваше стволовете на дърветата в далечината. Те като че ли бяха откъснати от останалия свят и се разхождаха във въображаема страна, в която времето беше спряло.

— Известно време изгубих следите й, по-точно, нямах никаква вест от нея — продължи след малко Боунстийл. — През това време аз смених жилището си. Поради тази причина плюс недостатъчната такса за пощенски разходи писмото пристигна месец и половина, след като го бе писала. Намираше се в Лондон; имала бебе. И никого другиго. Била сама, без приятели… нямало кой да й помогне. Тръгнах незабавно и прелетях океана. Реших, че най-малкото, което можех да сторя, е да я върна обратно. Ала бях много закъснял… много време беше…

Боунстийл продължи да върви, докато стигнаха до ръба на стръмна долчинка. Денем гледката щеше да е великолепна, ала сега, както бе забулена в тъмнина и мъгла, долчинката изглеждаше като дупка, издълбана в земята, черна и бездънна. Боунстийл се загледа известно време в нея.

— Тя беше мъртва, бебето беше мъртво. Пуснала газта с последните си монети и изгасила лампата. Прочетох това черно на бяло в Ню Скотланд Ярд. Били повикани, защото била американка. Нямала семейство, нямала никого и те не знаели към кого да се обърнат. Аз бях единственият й близък, но не я върнах обратно. Уредих да се извърши опело, намерих място, където да ги погребат — той прегърби рамене. — Дълго пътувах обратно, но когато се прибрах, заварих една последна отвратителна изненада. Едно последно писмо от Марша. Било е писано само ден след предишното.

„Не обвинявай Найджъл, пишеше тя. Трябваше ми доста време, за да го разбера. Струваше ми се, че ще го мразя вечно, защото мислех, че ме е предал. Вярвах в него, в това, което беше, в огромната му житейска сила. Не той беше лъжата, а аз. Той е само едно дете и затова е невинен. Той няма морални принципи и затова не може да бъде лош. Аз съм, аз, аз, аз. Има нещо грешно в мен. Аз не съм за тук. Нямам предвид Лондон. Сбогом, Боби. Ти си всичко, за което си спомням в този момент.“

Нощта падаше върху тях така, сякаш досега бе стаявала дъх. Тихите звуци на щурците, тъжните вопли на нощните птици, пресекливото шумолене на храстите, размърдвани от дебнещите стъпки на някое животно — всичко това заедно с биенето на сърцето й припомни на Даяна, че все пак животът тук продължава с някакъв неспирен устрем, който не можеше да бъде отречен. По гърба й пропълзя тръпка и тя се хвана по-здраво за Боунстийл, обгръщайки гърба му с ръка.

— Хайде — прошепна тя, сякаш се страхуваше, че ако повиши глас, ще смути живота, който течеше край тях и ще ги хвърли обратно в тъмното отчаяние на разказа му. — Да се махаме от тук.

Ала той не помръдваше.

— Не искаш ли да узнаеш кой е въпросният Найджъл? — гласът му бе изпълнен с жлъч.

— Вече знам — кротко отвърна тя. — Да тръгваме.

Този път успя да го обърне и те бавно закрачиха към колата. Росата бе овлажнила крачолите на панталоните им, а краката на Даяна бяха мокри в сандалите и. Когато стигнаха до отворената врата, тя му каза:

— Не биваше да се залавяш с този случай.

За пръв път от едва ли не век насам той я погледна право в очите.

— Знам.

Сенки се движеха косо по лицето му в такт с поклащането на околните дървета.