Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

Някъде наблизо иззвъня телефон и някой отиде да го вдигне.

— Казвай, какво се случи?

— Лейтенант, за вас е.

— Сега се връщам — каза й Боунстийл.

Лекарят, млад човек с жълтеникава кожа и буйни мустаци, които го оприличаваха на морски лъв, се доближи и я докосна с пръсти по бузата.

— Имате само два шева. Чувствате ли ги? — и когато Даяна поклати глава, той продължи да ги опипва. — След известно време ще почувствате известна болка. Но това не бива да ви плаши — той хвана единия край на мустаците си и го засука между пръстите си. — Имали сте голям късмет, госпожице Уитни. Няколко милиметра по-наляво и щеше да бъде засегнат нервът — усмихна се. — Всичките ви рентгенови снимки са добри.

Боунстийл затворя телефона и отново седна до Даяна. Изчака докторът да излезе и рече:

— Сега започни отначало.

Даяна му разказа всичко, което си спомняше, докато пак не я лъхна противната миризма; пред очите й изплуваха пърхащите и все по-разперващите се гарванови крила…

— Изчакай малко — предложи й той. — Почини си — когато дишането й се поуспокои, каза: — Значи си почувствала как нещо се е доближило до лявата ти страна, малко преди да се блъснете. Можеш ли да опишеш какво е било? Успя ли да го видиш добре?

— Ами нещо като товарен автомобил или като кола. Но високо.

— В този момент вие сте се движили с бясна скорост. Над сто километра в час. Защитното стъкло се е счупило. При такава скорост то може да се счупи от много неща — например камъче, отхвръкнало от предната кола. По дяволите! — Боунстийл я погледна. — Та онова нещо? Можеш ли да си спомниш нещо друго, дори и най-незначително… Може би просто бегло впечатление?

— Не. Аз… Чакай, помня, че точно след като стъклото се счупи, главата на Крис се замята напред и встрани.

— Обърнал си е главата?

— Не, не. Беше повече, сякаш… не знам, просто така ми се стори, че сякаш нещо друго въртеше главата му, буташе го.

Тя затвори отново очи, повдигна й се. После помисли: „О, боже! Не мога да повярвам, че никога вече няма да го видя.“

— Даяна, няма ли още нещо?

— Не, аз…

Как може да е толкова глупава?

— Да, Крис каза нещо, докато караше…

Наложи й се да се напрегне малко, за да преодолее нарастващата миризма в ноздрите си, чувството за страхотен тласък напред, спрял изведнъж; тишина сред гръмотевична буря.

— Каза така: „Проклетото копеле… ще вземе да ни очисти така.“

Боунстийл беше толкова близо до нея, че тя почувства топлия му дъх в лицето си.

— Кое копеле, Даяна? Кой беше? Найджъл ли?

— Не знам.

— Даяна!

Гласът му прободе главата й като стрела със стоманен връх и тя стисна очи; стомахът й се сви на топка. Започна да хлипа, но не бликнаха сълзи. Стегна се и помисли: „Рубънс, Рубънс, къде си?“

— Достатъчно — чу тя тих глас и разбра, че е докторът.

— Но вижте, ако ключът е в главата й…

— Главата й — прекъсна го спокойно докторът — не е в състояние да издържи на този разпит. Сега тя трябва да почива. Настоявам, лейтенанте.

— Добре, докторе. Добре. Ще ми позволите ли за момент само да й кажа нещо? Няма да й задавам повече въпроси.

— Продължавайте.

Лицето на Боунстийл отново се върна в полезрението й. Забеляза, че е загрижено.

— Съжалявам, че те насилвам — заговори той тихо, — но сега случаят взе да се изяснява. Човекът, който пуснах след Чарли У, най-сетне постигна успех. Заведе ни в един склад. Знаеш ли какво открихме вътре? Двеста и петдесет сандъка с оръжие. Между тях имаше М-15, полуавтомати, шмайзери — очите му трескаво блестяха; приличаше на отвързано ловджийско куче. — Разбра ли сега? Това вече не е предположение. Ние свързахме пратката със следващия курс със самолета на „Харбийтс“.

— Ами Чарли? — Даяна се притесняваше за обещанието, което бе дала на Мейър и Чарли У.

Боунстийл повдигна рамене, смъкна ги и се изхили.

— Не знам. Това беше най-проклетото нещо — че при всички тия ченгета той успя да се изплъзне. Естествено, че нямам и представа къде може да е сега.

Даяна се усмихна леко.

— Благодаря, Боби.

— Сега слушай, Даяна — лицето му отново бе сериозно, — трябва да се върна на мястото на произшествието, ако наистина е било произшествие.

Тя сграбчи ръката му.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че вече бе направен един опит да се отнеме животът на Крис. Вероятно тази катастрофа е била подпомогната от някого.

— Лейтенант, не искам да тревожите моята пациентка.

— Вижте, докторе, тази дама има правото да знае как стоят нещата около нея. Ние можем да се окажем в доста сериозно положение.