Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

— Кхмери — каза той. — Камбоджанци. — Вдигна поглед към него и Тери забеляза сходството между лицата на мъртъвците и неговото.

— Не са войници, нали?

— Къде им е оръжието? Къде са мунициите им? — Тонто отново поклати глава. — Това са били селяни, които не са и чували за тази война, нито са знаели защо се води.

— Познаваш ли някой от тези хора? Има ли сред тях твои роднини?

Тонто му отвърна с лека, тъжна усмивка.

— Моето семейство е далеч от тук. Аз не съм от Кхмер Серей. Не съм обвързан с вашето правителство, нито с Лон Нол. Аз съм просто един камбоджански войник, прекарал дълго време в Бирма. Истинското ми име е Мън.

Земята се разтърси, небето почервеня по краищата, въздухът се изпълни със свистящи назъбени осколки, смъртоносни като куршуми. Дори прекършените стволове помежду им се разпаднаха, мъртвите бяха убити повторно заедно с живите, удавени в градушка автоматичен огън.

Докато падаше, Тери видя капитан Клеър, ударен на половин дузина места. Кръвта му се пръсна заедно с кората и сърцевината на дърветата. Кид Гавилън се поклащаше като чудовището на Франкенщайн, половината от главата му бе отнесена. Донър и Блицън, двамата кхмерски водачи, бяха мъртви, проснати по лице в една от бомбените ями.

— Боже Господи! — каза Тери, легнал напреко на Мън. — А ни казаха, че щяло да е сладка работа, само оглед, никой не бил останал жив след бомбения килим.

— Нещата, които американската армия не знае за тази война — отвърна Мън, — могат да изпълнят много томове.

— Но това е лудост. Аз не виждам нито един виетнамец.

Тракането на кръстосания автоматичен огън беше оглушително. Мън затвори очи и изпъшка.

— Бучър — прошепна той, — тази кръв от теб ли е, или от мен?

Тери напипа помежду им нещо прогизнало, лепкаво и топло.

— Аз не усещам нищо.

— Аз също — каза Мън. — Трябва да съм изтръпнал.

Тери преобърна внимателно кхмера и видя дълбоката рана на хълбока му.

Бързо смъкна черната си памучна риза и напрани груба, но доста ефективна превръзка. Кръвта спря да сълзи.

Видя, че Мън се взира в него с черните си като мраморни топчета очи.

— Къде е? — попита той. — Ще умра ли?

— Капитанът каза, че за азиатците смъртта не означава нищо.

— За мен означава — прошепна Мън. — Трябва да се грижа за семейството си.

Тери стисна рамото му — той се страхуваше да даде отговор за нещо, което не разбира. Доближи устни до ухото му:

— Отивам да намеря радиото. Единственият начин да се измъкнем цели от тук е като повикаме помощ.

— Ако приемем, че аз още съм цял — каза Мън.

Тери се обърна и запълзя към тъмнината и смъртта.

Промъкваше се от сянка в сянка, от ръба на бомбена яма до черната хралупа на овъглено дърво. Радиото, радиото, звънеше в ушите му някаква детска песничка, у кого е радиото?

Аксмън. Да, сега се сети. Грамадният черен китарист, който все импровизираше парчета от Джими Хендрикс. Аксман, радистът. Намери онова, което бе останало от него — той се бе вкопчил в радиостанцията, сякаш тъкмо е сигнализирал за помощ, когато куршумите са го разкъсали на две.

Тери протегна ръка, изтръгна я от отчаяно стиснатите пръсти. С крайчеца на окото си видя проблясване като от далечно пламъче на кибритена клечка, чу познатото тр-р-р-аатт! от автомата на жълтия, усети отвратителната, разкъсваща болка в тялото си.

Той се търколи, залитна и се загърни, мятайки се като риба. Шумно се свлече в тъмнината на дъното на една яма. Всяко вдишване бе усилие, жега и студ го обливаха, сменяха се с бързината на разбеснелия му пулс.

Свит като ембрион, без да откъсва очи от ръба на ямата, той чакаше неизбежното. Чакаше да дойдат жълтите.

Комарите го покриваха целия, смучеха кръвта му, мухи облепваха лицето му, пиеха солената пот. Той не смееше да помръдне. Не смееше.

Накрая три силуета предпазливо се показаха над ръба на ямата, все още далеч, но ето, че го зърнаха, взеха да слизат надолу, наближиха. Тери издърпа със зъби иглата, хвърли гранатата, крещейки от болката, която движението му причини, чу, или може би само си въобрази, изстрелите на техните АК-47, преди земята, ужасена от продължаващата в недрата и мерзост, да го избълва нагоре.

Той лежа дълго, окъпан в потта на страха, вслушвайки се в шумовете и стенанията на нощта. „Не е както го очаквах, мина му през ума, сделката беше съвсем друга. Къде е тук силата? Нима само смърт и нищо друго?“

Трябва да има нещо повече.

Мислите му се обърнаха към Крис, избягал от Америка, от армията, от своя дълг. Сега припича във Франция загоряло тяло на слънцето, на фона на причудливите бели сгради на Лазурния бряг и кобалтово-синьото Средиземно море. До него е коленичило френско момиче, маже го с масло, кара го да се отпусне.