Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

В тъпото си самодоволство мъчителите му се бяха погрижили за неговия затвор така, че той бе лишен от място за спане и от място, където да облекчи нуждите си. Моряха го с глад, биеха го, уринираха върху него, караха го да яде животински изпражнения, но не го пречупиха.

Остана в ръцете им осемнайсет месеца. Можеха да бъдат и осемнайсет години или осемнайсет минути — всичко зависеше от това дали ще съумееш да направиш времето свой приятел, или ще му позволиш да бъде твой враг. Когато отвсякъде си заобиколен от врагове, нямаш друг избор, освен да превърнеш в свои приятели черния мрак, отвратителната светлина.

Мабюс се беше оттеглил в скривалище, древно като кехлибар, където нито звук, нито образ, нито някаква човешка емоция можеха да нарушат неизбежната тишина на времето. Беше се научил да си служи с времето така, както може би други използваха книгите и опита, за да се сдобият със знания. Защото за него смъртта вече не представляваше край, нито начало — тя бе по-скоро негов съюзник. А и в крайна сметка смъртта беше просто сестра на времето.

Спомняше си периода, когато все още не се бе научил да управлява времето и смъртта.

— Сунята казва, че светът е обхванат от грях — говореше неговият разпитвач в пълния мрак на килията, където неизменно го завличаха, след като слънцето беше дамгосало очите му. — И все пак писанията гласят, че, което е грях, е също така и мъдрост.

Мабюс помнеше усещането, когато разпитвачът обикаляше край него като спътник около земята. Беше като желанието да се почешеш с вързани ръце.

— Нашата мъдрост — продължаваше разпитвачът, — или по-точно мъдростта на дедите ни, повелява да гасим Тройния огън на Желанието, Враждебността и Заблудата. Но аз съм Кама-Мара, Любов и Смърт, магьосникът на Заблудата. — Мабюс знаеше, че Кама-Мара е бил последният противник на Сидхартха, бъдещия Буда, изпратен да го изкушава, докато той лежи под дървото Бо. — Чрез потушаването на всички огньове, които ни движат — каза разпитвачът, — ние достигаме Нирвана. Ако не искаме нищо, ние преставаме да се нуждаем. А ако не се нуждаем, истинската същност на вселената се разгръща пред просветления ни взор. — Той продължаваше да кръжи около Мабюс като тигър около своята жертва. — Но ти все още искаш. Все още желаеш. И докато това е така, аз знам, че ще спечеля. Знам, че в крайна сметка ще ми кажеш всичко, което имаш в главата си.

Мабюс му вярваше, нямаше причина да не му вярва. Но там, някъде на границата между бодърстването и съня, където съзнанието мъждука, а духът набира сила, той бе посетен от свита на кълбо змия. Плоската й, мазно лъщяща глава се повдигна и тя го погледна. Раздвоеният й език се стрелна навън.

— Какво е онова, което искаш? — попита тя с глас, който не беше човешки. — Какво е онова, което желаеш.

И Мабюс, който разбра, че пред него стои бог или богоподобно същество, отвърна:

— В мен гори омраза, която е утайката на моя грях. Усещам леден вятър в сърцето си. Искам да пречистя своята душа.

Змията се плъзна и обви пръстените си около тялото му.

— Покажи ми я и аз ще я пречистя — каза тя.

— Но точно това е ужасният ми срам — рече Мабюс. — Аз я търся, но не мога да я открия.

Триъгълната глава се поклати пред лицето му, раздвоеният език докосна върха на носа му.

— Направих както ти пожела — каза змията.

Без да откъсва поглед от виещата се хромова лента, Мабюс прекоси площада пред летището, отиде до един телефон и пъхна пластмасовата си карта в процепа. Набра някакъв номер, след това личния си код. Докато слушаше сигнала, усещаше как се изпълва от звуците и образите на Ница.

Заговори щом чу в слушалката познатия глас, който го караше да мисли за оризови полета, джунгли и падащ като завеса напалм.

— Върнах се — каза той. — Доминик Гуарда е мъртъв, но брат му Сийв не е. Полицията беше твърде наблизо. Колкото до Кристофър Хей, намеси се някаква жена. Да, още е жив.

След това, както винаги, изслуша новите нареждания. Накрая затвори телефона и повтори всичко отначало, като този път набра друг номер. Поздрави Мило и се заслуша. Тъмните очила предпазваха очите му от ослепителните лъчи на слънцето.

— Турет? — попита той. — Сигурен ли сте? — Миг по-късно кимна с глава. — Да. Разбирам напълно.

Мабюс се върна при колата си, качи се и потегли на север, към планините, които го очакваха.

— Трябва ми жена — каза Мън.

— Лесна работа — отговори Могок.

— Не каква да е жена — предупреди го Мън. — Трябва ми изключителна жена.