Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

В крайна сметка Тори разбира, че ненавижда тези хора. Че приема тяхното присъствие като агресия. Но в тази нощ те са навсякъде — в дневната и кабинета, в библиотеката и фоайето… Има чувството, че се задушава. Бяга навън, но и градината е пълна със знаменитости. И тук не може да се диша. Приведена над осветените отдолу води на басейна — нейното убежище, нейното любимо място за размисъл, тя чува как от гърдите й излита астматично свистене.

Най-сетне успява да се добере до колата си — един новичък „Тъндърбърд“, завърта контактния ключ, изпод колелата излитат дребни камъчета. Устремява се надолу, към неоновото сияние на Лос Анджелис. Не към Бевърли хилс или Уестууд, а отвъд тях — при хората, които нямат пари и привилегии, не участват в сълзливи филми, а играят грубата и в много случаи жестока игра, наречена живот…

В душата й бушува необясним гняв, срещу който не може да се изправи. Срамува се от него, сякаш частица от майка й се е превърнала в отровна стрела, забита дълбоко в мозъка й.

Този срам ненавижда повече от всичко на света. Той й пречи да докосне гнева в душата си, да се изправи срещу него, да го опознае. От разстояние гневът изглежда като странно оранжево сияние на хоризонта на чувствата, маркер с неизвестно предназначение. Тази вечер обаче тя е твърдо решена да разкрие загадката му.

Колата се плъзга по тясната и изпълнена с остри завои алея „Мълхоланд“, излиза на магистралата и се устремява надолу, към блестящата от неон Долина. Тук въздухът е силно замърсен, няма нищо общо с прозрачната прохлада на хълма. Очите й се насълзяват, кожата започва да я сърби. Натиска рязко педала на газта и хоризонтът стремително тръгва насреща й.

Спира пред подозрителен бар, сред няколко блестящи с хрома си мотоциклета „Харли Дейвидсън“. Остава зад волана, заслушана в пукането на изстиващия мотор. Гневът в душата й се смесва с тъга, иска й се и Грег да е тук. Грег, който винаги е готов да я изслуша, единственият човек на света, който я приема такава, каквато е… Но Грег е далеч, в университетското градче на Калифорнийската политехника. Зубри за последните си изпити, мисли единствено за дипломирането…

Аз съм съвсем сама, казва си Тори и усеща как я обливат вълните на черно отчаяние.

Влиза в бара и започва да се налива с алкохол. Малолетна е, но лесно минава за навършила осемнадесет. Малцина бармани могат да устоят на красотата й, никой не й отказва питие, никой не иска документите й…

От джубокса се носят натрапчивите ритми на „Локо моушън“, дансингът е претъпкан от извиващи се тела. Преобладават черните кожени якета, мяркат се татуировки и дълги коси, дебели кожени колани и превръзки за ръце. Един от рокерите е окачил на шията си миниатюрен череп, вероятно на, някакъв гризач. Партньорката му го пита нещо, той се смее, пръстите му подръпват кожената каишка:

— Истински е, маце… Принадлежеше на един плъх, който реши, че може да споделя кухнята с мен… К’во ще кажеш, а?

Момичето се киска, но очите му уплашено опипват мрачния талисман.

Всички посетители зяпат Тори, особено младежите. Присъствието й тук е толкова странно, колкото поникването на прекрасна роза насред леха със зеле. Някой сочи новичкия тъндърбърд зад прозореца, разнася се приглушен шепот. Огненото сияние вече не е на хоризонта, увисва пред нея, тя е сигурна, че може да го докосне.

Рокерът с черепа на шията единствен не й обръща внимание. Той не е красив, Тори не изпитва никакъв интерес към него. Но сега това е без значение. Тя иска именно него, усетила пламъка в душата му. Познат до болка и едновременно с това абсолютно неразбираем… Пламъкът на гнева, изпълващ душата на затворен в клетка хищник, безсилен пред лицемерието на обществото… Той ще бъде избраникът, той ще бъде разковничето, с чиято помощ Тори ще дешифрира причините за непонятния гняв в душата си.

Той продължава да танцува с момичето, което го попита за черепа. В очите й гори огън. Тори знае на какво се дължи той и искрено й завижда. Огън, чиито пламъци често докосват и нейната душа, но тя трябва да го потиска, за да бъде в тон с безупречно подредения живот в Градината на Диана… Див, примитивен и всепобеждаващ огън. Олицетворение на всичко, което Тори не може да притежава…

Скача на крака, сграбчва момичето за китката и го запраща назад. Изправя се срещу рокера и започва да танцува. Той е едър и здрав, от тялото му се излъчва главозамайваща миризма на кожа и пот. Истински примитивен звяр…